“Roverbridge – New Wave For Equal Opportunities” („Мост между ровърите – Нова вълна за равни възможности”) – Чехия, 21- 25.03.2007 – интернационален семинар за създаване на нови контакти и сътрудничество, за поглед върху живота на хората с увреждания, за Европейската доброволческа служба – EVS.
(Не ми се ще да обяснявам проблемите, които имахме преди да тръгнем от дома с организацията и с всичко, свързано с нашето отпътуване!)
Здравейте! 
Радвам се отново да мога да ви поздравя от земите на България! Наскоро бях на третия чешки семинар Roverbridge! Темата беше свързана с хората в неравностойно положение. Желанието ми да отида до там бе голямо, но не толкова колкото радостта ми, че наистина съм била част от това велико нещо! Е, както винаги тръгнах с малки страхове и опасения, но това е неизбежно! След като внимателно се постарах да си приготвя дрехи подходящи за тази студена страна се чух по телефона с мойта спътница. Йелена, която също като мен е от клуб „Кафяв мечок” в София, ме изненада изключително приятно в 23ч, само 9 часа преди да отлетим. Новината ме смрази-оказа се че този ден, през който в милата ни столица се чудихме коя дрешка да посъблечем, за да не се окаже, че от жега ще умрем, в планинското градче, за което стягахме самарите е завалял хубав, пухкав, бял снежец! Фантазия, нали? Като се замисли човек, какво по-хубаво от това да се насладиш на последните дни на зимата, още повече, ако трябва да бъдем честни специялно за мен това щяха да са първите ми истински сблъсаци с нея, поне за този сезон! Но макар и сега да ми се стува страхотна тази идея да прекарам времето си в местност, където ефирно падащите балеринки, са се скупчили на едно място и са си направили дружинка, с височина 30 см, да бъда честна- в късните часове на 20.03.2007г бях ужасена! В главата ми започнаха да бродят хиляди въпроси: „Ами сега…-какво ще правя, като не си спомням дори кой пуловер най-много ми топли?…А грейка-сигурно и с това трябва да се снабдя, но бедата е, че всички зимни снаражения са ми скътани в някоя торба!…” Е, реших да не правя драми, надявах се да не се превърна в купче лед. Да бъдем оптимисти, а не безнадеждни песимисти! Дори и студ кръвта ми да смрази и във вените ми скреж внезапно да се появи, аз бих могла на място да застина и да се превърна в нежна статуя красива. Така ще си запазя младостта и ще стана атракция добра, която плаши или радва всички хора по света! Е при тази мисъл сладка няма как да не се успокоиш и блаженно да заспиш! Прегърнах меката възглавница в нощта и се приготвих психически за снежната империя(игра). На другия ден, с дух ободрен, аз полетях към безкрая със самолет, но какъв точно незная. За първи път имах честта да видя облаците, които се намираха сякаш само на една ръка от моята седалчица! Чисти, сияйни, като памучни легла, те чакаха да ги възседне някоя изморена душа и с нея да разгледат различни земи, езера и блаженни места! Но ние имахме цел да стигнем до Прага, а от там да се отправим с влак до Vsetin- Katerinice. Затова трябваше да кажа „чао” на небесните сияния и пак да се приземя на твърдата повърхност, която в случая беше летището в Чешката столица. След това екзалтиращо преживяване в „желязната птица”, траещо едва 2 часа на мен и Йелена ни се наложи на ново да впрегнем цялото си внимание, интуиция и ориянтация и да открием тоалетна, мястото от където да си вземем самарите и накрая изхода! Няма да ви плаша! Справихме се с тази задача без да се загубим и това ни отведе към срещата с посрещечите! Една от стафките на бъдещия семинар ни чакаше, за да ни заведе до скаутския им център, където да си оставим багажа и да отпочинем. Освен нейната фигура пред нас се изправиха и още четирима скаута: 3 момчета, единият от които беше лидер и симпатично момиче. Куатрото беше от Латвия. Те също търпеливо бяха наблюдавали как се местят стрелките на часовника до нашата поява, след която се запознахме не само помежду си, но и с градския транспорт в този хубав град. Ура!!! След 45мин път с автобус, метро и накрая пеш ние изкачихме “заветния хълм” и накрая се приземихме с гръм на четвъртия етаж на една привлекателна и модерна сграда! Там се помещаваше офиса на скаутите от Прага! Симпатична стая…особено когато си изморен! Наличието на 2 комфортни меки канапета съблазняваше изморените ни тела, но като любезни дами отстъпихме правото си за сядане на 1кавалер от Латвийците и тяхната единствена спътница от женски пол! Ние останахме прави да наблюдаваме, от птичи поглед, обзавеждането на приветливата “колибка”! Снабдена с три работни места и същия брой хубави компютри, голямо табло с всички национални скаутски емблеми, на което разбира се забелязахме и емблемата на ОБС! Е, след като отдъхнахме решихме да разгледаме “ златна Прага” като, за да не ни е скучно взехме под ръка с нас и един самотен френски скаут! Поразгледахме каквото успяхме, изстискахме си силите до краен предел и се завърнахме в гнездото, от което ни предстоеше да отлетим след по-малко от 5мин за към Ж.П. гарата!
Най-накрая във влака! Настанили се и чакащи за мечтаното потегляне! Само 5ч ни деляха от срещата с останалите участници в семинара! Още 300минути и щяхме да разгадаем загадката, защо ни бяха изпратили една интересна черна покана, с молба да си я приютим и да имаме специално облекло! Господата се налагаше да са се снабдили с вратовръзки, а нежната част от обществото да е облечено с поли! Е, часовникът започна да тиктака, а ние да се движим във вярната посока. Неусетно всичките 18000секунди се изнизаха, та дори и малко повечко. Развеселени и сякаш опиянени от вълнение ние се здрависахме без много, много да му мислим с част от нашите домакини и ги последвахме прилежно! Странностите едва сега започваха! Натъкнахме се на подобие на чакалня, в която кръжаха хора като мухи без глави и по краищата стърчаха едри момчета облечени с черни костюми и сериозни изражения! Големите им шапки и тъмните очила закриваха лицата им и аз не можех да преценя дали това са маскирани скаути или някаква истинска охрана! Обстановката бе необичайна дори и за моето откачено въображение, но точно това я правеше по привлекателна!
Излегнахме от свърталището на загадъчните фигури. Учтиво бяхме помолени да се качим в таксита по трима или четирима. Е, защо пък не казах си аз…-предпочитам да се возя в кола отколкото да вървя пеша в 10 вечерта със самар при това! Направих решителната крачка и пристъпих към жълтата кола. И какво си мислите-докато внимателно прокарвах крака си през вратата на возилото започнаха да ни снимат -все едно сме медиини звезди! Чак после разбрах, че фотографа е един от стафовете, който вземаше и дейно участие в кухнята! Но…преди да се стигне до момента на разгадаване, на мистерията ни се налагаше да установим накъде ни карат! Разбрахме! Озовахме се пред едно заведение, за което именно ни бяха необходими и поканите! Ние не бяхме просто гости, а специални гости! За да не се окаже, че сме терористи, снайперисти ни пребъркаха добре, сякаш преминаваме бариерите на ООН. За щастие всички явно бяха достатъчно досетливи в този момент да си оставят бойните снаражения някъде другаде и така бяхме допуснати в ресторанта-без никакви жертви! Докато чакахме да влезнем в приемната зала се запознахме с едно момиче, на име Барбара, от Италия и спътника и –Доналд, от Нидерландия, които в същност идваха от не далечната Полша. Нямахме много време да си говорим, защото дойде и нашия ред да се настаним! След като получихме плик, със строго секретна информация… , на които беше написано името ни и още някакво странно название. Пристъпихме към действие! Потърсихме местата си, които бяха предварително обозначени и се запознахме с нашите бъдещи “семейства”. “Kroketino”-звучи завладяващо, нали? Е това бе моята фамилия, състояща се от 7 човека! Като в сапунен сериал и тук имаше интриги. Босът ни бе мой съпруг. Ние се радвахме на две красиви дъщери, едната от който по нищо не приличаше на мен, но виж…-с другата имахме допирни точки-деляхме един любовник! Но няма да ви занимавам с нашите проблеми, защото те са като капка в морето! Сега е най-добре да ви представя черешката на сладоледа- “Nadupano”, мафиотите, под чиято закрила бяха всички останали! Моето въведение на тези главно действащи лица не би било толкова драматично, колкото те го направиха, но ще се опитам да ви го обрисувам поне в бегли силуети! Като черно-бял филм, каквито бяха и техните облекла, дела и души( за последното може да се поспори дали нюансите не са само тъмни ..де), ни прожектираха своите снимки с кратко описани за тях! Научили вече кой как се казва и каква роля заема в сложния живот на мафията, ние имахме удоволствието да съзерцаваме техните превзети преструвки. Тези забогатели дами и господа, които въпреки, че се мразят помежду си се целуваха с усмивка на уста! Трябва да призная, че сценария беше върховен, а идеята за тези семейства гениална! Възхитени от креативността на тези младежи ние пристъпихме към вечерята, а после и към упознавателните игри! Честно да си кажа-макар да изиграхме 3 такива аз пак не запомних имената на хората, но това не ме уплаши много! Имаме 5 дни.
Вечерта приключи! Стомасите ни се напълниха и автобусът вече можеше да ни вземе и закара до мястото, на което щеше да се провежда семинарът.
Блаженство! Къщата беше голяма и дървена! Нова, на два етажа, обзаведена толкова сладко, че чак се влюбих в нея! Тогава си казах “Защо и ние си нямаме подобно местенце? Не би ли било хубаво да разполагаме с наша сграда, в която да организираме семинари и на хората да им е истински комфортно!” За да не ви доведа до екстаз няма да ви обяснявам наличието на всички неща в този подслон. Но все пак не е добре да остана напълно безразлична и да го подмина генерално. Хората доста се бяха постарали! За да не се откъснем съвсем от цивлизацията, и да решим да останем в тази китна местност, те бяха донесли 5 компютъра, към всеки от които бе прокаран интернет! Голяма обща маса се изпречваше по средата на всекидневната ни, а леглата било то походни или нормални се намираха в две стаи на първия етаж. За привържениците на по-големите височини и втория етаж беше пригоден за спане. След като всеки си избра къде да свие своето гнездо можехме малко да си поговорим. Или да се отдадем на приспивния прашец, който витаеше около нас … и да заспим.
На другия ден събудени от нежните звуци на интересна мелодия отворихме очи и измихме нашите зъби! След традиционната обилна закуска на шведска маса пристъпихме към действие! Вече беше открит сезона на игрите! Строени по семейства ние получихме инструкциите си за първата ни мисия. Бяха ни възложили тежката задача всички да си сложим на краченцата по два чорапа. По възможност те трябваше да са чисти, за да не изпадне някой в несвяст от нечия специфична миризма. Ха, ха… и да не забравя…тук не бе позволено да прикриваме захабените приятелчета на нозете с любимите си пантофки! … Предполагам ви е интересно каква точно беше целта на играта! Е, отдъхнете си! Сега ще си кажа! Нашата бойна задача бе да направим всичко по силите си да не позволяваме на някой да ни остави с голи пръстчета. Но за това пък и ние самите да се снабдим с колкото се може повече чифтове чорапи! КАТО СЕМЕЙСТВО не просто можехме, а трябваше да помагаме на нашите хора изпаднал в беда. Стратегията ни бе единна и добра, да си подаваме ръка и така да покорим врага. Като държа да отбележа, че хората, на които и двете стъпала мръзнат на пода се считаха за изгорели и примирено трябваше да се оттеглят. Те нямаха право да се борят за още плячка и затова “морските вълни” ги изхвърляха настрани.
Забавата беше пълна! Е, аз дори бях геройски ранена, но това не ми попречи да се боря докрай за честта на “Крокетино”! благодарение на общата ни безкористна борба ние се приближихме с една стъпка към върха! Бяхме събрали най-голямо количество от безценното съкровище, което ни напрати и победители! За най-добрите е естествено и наградата да е най-голяма, затова и паричната сума, която ние щяхме да получим бе най-завидна! За какво ли са ни пари? Сега ще ви просветля-ние се нуждаехме от тях, за да може да подкупим определени хора и да се доберем до безценна информация! Къде, как и кога можем да убием Дон(най-големият мафиотски бос). Само по този начин бихме го изместили и седнали на атрактивното му място.
За да не се превърнем в бледо подобие на глупави български борчета, които знаят само как да се разправят с юмруци ние пристъпихме към едно интелектуално обогатяване.
Близо час гледахме и обсъждахме една презентация свързана с “ Youth in Action Program 2007-2013 “. Поговорихме си малко за това кои са страните членки и какво е тяхното предимство при направата на проект, с определена тема! Изяснихме си разликата между “formal”, “non-formal” and “informal learning”. Който искаше си водеше записки, а другите просто се надяваха, че поговорката: “Умните пишат, глупавите помнят” не се отнася за тях. За да не претупаме нещата разисквахме и каква е възрастовата граница на участниците. Всеки споделяше с останалите лични наблюдения, свързани с подобни проекти. Това беше и целта на организаторите-не просто да присъстваме на сухи лекции, а сами да ги раздвижим. Колкото по-непринудено се представят проблемите, толкова по-съпричастен ставаш към тях. Желанието ти да проявиш активност нараства, с което и мозъкът ти заработва на по-високи обороти! Така не ни се налагаше да търпим типичната ученическа обстановка, където слушаш, но не чуваш и гледаш, но не виждаш. Разположени като у дома си ние не можехме да се оплачем, че не са ни създали условия за работа. С интерес изгледахме двадесетината слайда и ги дискутирахме. Но, колкото и забавна да ти е подобна лекция след като минат повече от 45минути вече ти се иска да се поразтъпчеш. Не след дълги имахме тази възможност! В рамките на 5минъти трябваше да се облечем с дебели дрехи, да си обуем стабилни зимни обувки и да направим оглед на градчето. Не искам да се заблуждавате, че щяхме да се разхождаме безцелно. Не! Ние имахме мисия. Налагаше ни се да се превърнем за броени минути в полиглоти и да проговорим свободно чешки. Идеята бе да наизустим няколко въпроса с интригуващо съдържание(като например: “Къде можем ад намерим най-красивите жени?”). А как щяхме да разберем какво точно ни отговарят-това само времето щеше да покаже. Принципно във всяко семейство трябваше да има поне по един представител на страната домакинка, но “Капучино” правиха изключение. За тяхна беда точно в този момент с тях нямаше нито един чех. Картинката сигурно е била забавна! Представете си да живеете в някое малко българско градче, да не знаете чужд език, а пред вратата ви да се появят от изневиделица 6 същества, който ви говорят все едно на китайски. Най-забавното бе, че освен свитъка с необикновените гатанки, с който все някак можехме да се справим, ние имахме и друга цел. Въоръжени с кутия кибритени клечки на нас ни бе възложено да ги заменим срещу нещо друго. Как да стане това? Като чукаме от врата на врата и просим за размяна на една “драсни-пални клечица”. “Дъщеря ми” ни осведоми как да запитваме хората, дали са съгласни за сделка с нас. Каза се, че не е толкова просто да си оратор и то убедителен. А и не на всички им се харесваше нашата игра. Някой хора дори не ни изслушваха и ни затваряха грубо врата пред носа. Но ние се държахме и не позволявахме малките неуспехи да ни сломят. Бодро пристъпвахме напред с още по-голяма готовност да впрегнем цялото си обаяние, за да не ни пренебрегнат и този път. С изненада открихме една закономерност. Обитателите на улицата, по която минавахме се деляха на два типа. Старомодни, неприветливи и отблъскващи от дясната страна и мили, забавни и готови да играят по свирката ни –от лявата. Аз не съм човека, който трябва ад с е оплаква от липса на добра плячка. Ние събрахме най-много принадлежности! Само за 6 клечици ние се сдобихме с шоколад, лимон, батерия, билет за градския транспорт, измервателен метър, химикалка, портокал, стик с дъвчащи бонбони, 2 ябълки, 2 магнита и най-интересното-един пън! Но имаше други, на който късмета не им беше провървял. Както вече споменах-без познанието на чешката реч те са срещнали проблеми с размерите на гигантска пропаст. Въпреки че с общи усилия са можели да проведат разговор на български, френски, испански, полски, руски, английски, румънски, те само бяха успели да обяснят, че искат захар!:) Но …ако питате мен и това си е успех! Така че заслужават поздравления. Това е и поредното доказателство за мързеливия, че за какво му е на човек да учи езици…та нали тази компания е знаела 7 и крайния резултат е никакъв… ))
Запазихме си съкровищата и се впуснахме в поредния панаир на суетата! Навлечени със странни костюми и спасителни жилетки ние бяхме готови за час и половина гребане в това зимно време. Преживяването бе неповторимо. Преди да се запретнем с водната дейност група ентусиасти решихме да се замеряме със снежни топки, докато лежахме в гумените надуваеми съдове. Направихме си състезание за най-красив снежен човек върху коремите ни и експеримент колко водоустойчиви са бъдещите ми возила. Резултатите бяха задоволителни. На първо място се оказа, че всички сме еднакво добри дизайнери и , за да не спорим от бели, студени топки е най-сполучлива сляхме всичко в едно! Така нямаше победени,а само победители, хора радващи се на задружната си работа. Второ-макар и дъната на лодките да бяха потънали с 1-2 см лед, в течно агрегатно състояние те не потънаха. Практически съвет от мен! Ако искате да не се удавите-стойте на сушата. Ние сами констатирахме, че и с 5-10литра течност да е пълен един малък плавателен съд, докато е на земята му е трудно да потъне.
Въоръжени с усмивки до ушите се потопихме в мръсната река, за да разберем какво бъдеще имаме в тази сфера на живота. Някой не издържаха не изкушението докрай и се метнаха извън борда, за да се поразхладят, а други стигнали до края, със замръзнали ръце едва успяха насред пътя да се преоблекат!
Така свършиха игрите и за този ден!
Чуваш музика навред ехти и нежно гали твоите уши! Отваряш бавно ти очи и виждаш в просъница дори, че тази приказка ще продължи! Ти пак лежиш на същото легло и всички хора покрай теб са с грейнали лица, защото са посрещнали деня в приятната копания на други скаути от света! Усещането е незабравимо, а музиката, с която беше придружено го направи още по-желано и същевременно, по-трудно обяснимо. Не е лесно да се опише с думи магията на едно вълшебно събуждане. Аз няма да се наемам с тази тежка задача, за да не опороча със словото виталността на едни миг, в който отваряш натежалите си клепачи и със стъклени, леко замъглени очи виждаш красотата, която струи от всички страни.
Когато един ден започне така той неминуемото ти повдига настроението и те кара да се замислиш за смисъла на живота. Колко е лесно да бъдеш щастлив! Нужно е само да се вслушаш в песента на капчука докато съзерцаваш утринния слънчев лъч, който си пробива път между листата на едно дърво, за да стигне и погали теб и твоето легло. О, да! Толкова е просто! Но възможно ли е това? ДА, смело мога да го заявя! Доказателство за този факт са и хората в неравностойно положение с които се срещнахме веднага след закуска.
Събрахме се около тях, за да ни разкажат за себе си, за своя начин на живот, да ни въведат в атмосферата не своя делник. И те започнаха да ни говорят. Без притеснение от това, че са в инвалидни колички, защото знаеха кои са, какво искат , и че могат да го постигнат! Да, те ни доказаха, че са хора със силен дух, които не се спират пред проблемите. Бурите не ги плашат, а само може да ги разтърсят, но дори и да паднат на земята жаждата им за щастлив и нормален живот им помага отново да “стъпят на крака”. Ежедневието им е много по трудно от нашето, защото освен с обикновените житейски грижи и проблеми те се сблъскват и с още хиляди препятствия . Докато едни никога не биха се вгледали в бордюра на улицата, в това дали е скосен или не, защото за тях е без значение, за други това е жизнено важно. Хората в неравностойно положение са свикнали да се вглеждат във всичко заобикалящо ги. Да търсят и черпят енергия от красивото покрай тях, за да се себеосъществят. Да направят нещо, което да ги отличи от масата, но и да ги слее с нея. Независимо от печата, с които са белязани от съдбата те продължават бодро напред. На две колела “танцуват”, “разхождат се”, “играят тенис на маса, тенис на корт и баскетбол”, спускат се по опасни рампи, защото знаят, че могат да бъдат като всички нас и искат да го направят.
След като ги изслушахме и си зададохме въпроса:”ами аз бих ли се справил с подобно изпитание? Ще запазя ли своята душевна сила и оптимизъм или ще се съкруша и рухна като непотребна вещ?!” ние напуснахме скаутската къща, за да се качим на чакащия ни отвън автобус. Стигнахме до центъра на едно близко градче. Не след дълго разбрахме, че сме пропътували това разстояние, за да изиграем една игра. Игра, чрез която всеки от нас ще има възможността, за определен отрязък от време, да се постави на мястото на хората с физически проблеми. Всичко беше измислено много добре. Имахме мисия да обиколим различни места (като пощата, библиотеката, гарата, един магазин и дори да се повозим в градския им транспорт), да съберем исканата ни информация и да оцелеем! Макар и за малко усетихме какво е да се возиш в инвалидна количка, да си с тапи в ушите и да не виждаш. Трудно е! Особено последното за мен си беше цяло изпитание, тъй като сънародничката ми, която ми беше “временен водач” най-безотговорно ме остави да се блъскам в стените на една сграда. 
Хубавото в цялата история, е че останах насаме за няколко минути със студената, чешка стена. Поопознахме се, но без да си оставяме трайни физически белези, от срещата,(помежду ни) една на друга. След това изморително, но и доста забавно приключение се отдадохме на хубав обяд,а после и на заслужен отдих в близките магазини.
Неусетно приближи и вечерта. Времето се изнизваше постепенно, за да дойде часът на нашата слава! Скаутите участници трябваше да представят своята държава. За да добие по-голяма популярност това събитие бе организирано в обширен салон, който беше достъпен за всеки гражданин решил да разнообрази ежедневието си. Преди сценичната треска да ни обхване, всички се заехме с подреждането на нашите маси. Можехме да развихрим въображението си и да ги аранжираме както ни хареса. Освен на интересната декорация хората можеха да се полюбуват и на вкусни ястия от Полша, Чехия, Исландия, Грузия, Македония, Латвия и България. След като заситихме стомахчета можехме да пристъпим към “голямото шоу”…. презентациите на отделните страни бяха интересни и завладяващи, накараха ни да се качим на вълшебното килимче, и попаднали в света на мечите, да преминем границите на отделните държави, и да се потопим в техният бит и култура.
За финал на този изпълнен с емоции ден отпуснахме с вкусно парче торта, защото шефът на мафията все пак имаше рожден ден. Нашите подаръци към него бяха завладяващите разкази за страните ни, а той ни се отплати с нощна дискотека. Останахме в залата, но не, за да се тъпчем с храна, а да се носим по дансинга, под вихъра на музиката. Едни седяха и си почиваха, унесени в сладки приказки с непознати но симпатични събеседници, други си пийваха и наблюдаваха хората около тях, а трети раздвижваха всяка фибра от тялото си, опитвайки се да покажат на себе си и на останалите какви майстори на танците са. Всеки правеше каквото може и точно това беше най-забавното. Хора от близки и далечни страни споделяха един покрив, и ги обединяваше една обща идея- да се забавляват от сърце!… Докато тъмнината ни прегръщаше в своите обятия, и вече изморените ни нозе се влачиха по прашния под, диригента на тази приказка спря музиката. Студената тишина проряза дълбоко нашите души и сякаш ни удари страшна плесница. За секунда сякаш ние се озовахме отново на земята. Балните ни рокли и прекрасните костюми бързо се трансформираха в обикновени дънки и скаутски ризи. Вече не бяхме под светлината на прожекторите, защото те бяха загаснали. Тези, следящите те до този момент, очи сега бяха загасени.за секунди, тази тишина се оказа плашеща и непонятна. Колко сила притежаваше DJ-я- в инвалидна количка, на наша възраст. С едно натискане на бутона”stop” и сякаш насочваше дистанционно към всеки от присъстващите. Нашето настроение зависеше от него. Ние бяхме като кукли на конци управлявани от човек в неравностойно положение. И тогава можехме да се запитаме кой е зависимият в този момент?- Ние или той? Той! Да, сега нашето настроение беше в негови ръце. Гримасите на лицата ни се моделираха от едно натискане на определен бутон, от Него! След минута тишина и въздуха отново беше разтърсен от звука на поредната модерна песен. Масата пак изпадна в еуфория. Светлините се появиха отново и топлината ни заля, топлината излъчвана от всички усмихнати лица, сияещи по-силно и по-прекрасно от златистите звезди. Ние пак бяхме в екстаз и то благодарение на Него! А той седеше до компютъра, старателно избираше следващите песни и сякаш осъзнаваше своята значимост. Радваше се и изпълняваше музикалните желание на скаутите, защото това го правеше щастлив!
Времето минава бързо и неусетно, особено когато това което вършим ни харесва! Прибрахме се, за да поспим, да може да се насладим и на следващия, последен, ден.
Той започна с много непринуден смях. Вече се бяхме сближили, но се налагаше и скоро да се сбогуваме. Сега обаче не мислихме за това. Очакваше ни още цял един ден изпълнен с емоции. Въргаляхме се по земята като децата в детската градина, подскачахме върху огромните гумени топки и ги прегръщахме, сякаш бяха живи същества. В този момент, като че ли и предметите се радваха с нас. И слънцето, свидетел на нашите чистосърдечни усмивки ни приветстваше със своята топлина и светлина и ни приканваше да му се порадваме извън пределите на белите стени. Но…-всяко нещо с времето си! Първо се налагаше да изслушаме една лекция за религиите и да обсъдим определени въпроси. Да си призная….това малко го пропуснах. Бях се отдала на блаженото излежаване върху огромна безформена възглавница и повечето от думите на лектора минаваха покрай мен, без да оставят следа в съзнанието ми. Но след като се свърши и с тази част от програмата трябваше бързо да се приготвим за целодневно излизане. Не знаехме къде отиваме и сякаш това не ни интересуваше. Скоро щяхме да разберем. Автобусите се движеха плавно по улиците, което ми направи странно впечатление. Нещо не беше като у нас. Какво? Ами-да! Не се тресяхме като чували с картофи в това МПС. Пътищата им не бяха като ситото на баба. Липсата на дупки бе осезаема.
Пристигнахме! Насочихме се към една голяма сграда. Каква ли е тя? Какво ще правим там? Това беше една от най-известните обувни фабрики. С помощта на уникален асансьор, като кабинет, ние се качихме на един от по-горните етажи. От там можехме да се насладим на гледката! От едната страна се виждаше ЖП линия. Удобно място за създаване на фабрика! На другата посока забелязахме множество от еднакви сгради, като кошери за пчелата майка, в тях се работеше усилено, за да може потребителят накрая да бъде доволен. Направихме си снимки, изслушахме екскурзовода и напуснахме фабриката. Пренесохме се на едно доста по-интересно място-музея за обувки. Там се натъкнахме на най-интересни вариации на пантофки от различни местности и епохи. Едни бяха екзотични, други абсурдни, трети пораждаха добродушен смях, а четвърти почти не се различаваха от днешната мода. Историята на тези атрибути за човешките крака беше затворена зад стъклени витрини. Само ако можеха да проговорят. Сигурно щяхме да изпишем цяла книга с техните истории. Но тъй като това не можеше да стане симпатично момиче ни разказа как са се произвеждали обувките преди години. Застанали пред една импровизирана стая с инструменти, ние слушахме и се увличахме в приказката за майсторите-обущари. После изгледахме и няколко прожектирани специално за нас филмчета. Последва сбогуване и с това интересно място. Разглеждайки всичко това за сетен път се убедих, че България е една красива страна, която крие много съкровища. Те трябва да бъдат видени както от нас, така и от чужденците. Било то от чехите които днес се хвалиха с поредния си музей, този пък на сливовицата, или от всички останали хора, които дори не знаят за прекрасната ни родина. Докато ни показваха множеството бутилки от различни реколти, на тази силно алкохолна напитка, се чувствах щастлива, че мога да съм там, за да оценя какво е тук. От птичи поглед погледнахме стерилната обстановка, с която се произвеждаше тази напитка и сейфовете, в които видни личности са си оставили да отлежава ценната течност в стъклените шишета. Накрая ни отведоха в голяма зала, в която тествахме разглежданото до сега! Е, каква по-добра реклама за техния продукт? Какъв по-подходящ начин да те приканят да си купиш от сливовицата ”Jelenic” от този? Едни си изпразниха портмонетата в замяна на загряващата отвара, а други се задоволиха със сувенирите (колбички), които ни раздадоха. В края на краищата вече се стъмваше и всички бяха огладнели. Едни задрямаха, за да притъпят стържещите си стомаси, а други се въоръжиха с малко търпение.
Етно заведението, в което вечеряхме, бе изключително уютно. В тази вечер имаше нещо специално. Може би, защото беше последната! Докато се наслаждавахме на отрупаните трапези се случи нещо….Изведнъж сякаш тока спря. Тогава и моят “съпруг”, главата на семейство “Крокетино”, трябваше да дръпне спусъка и да убие шефа на мафията. Ние първи се бяхме сдобили с информацията “къде” и “как” трябва да загине боса, срещу добра парична сума. Трагедията беше пълна. Всемогъщия до преди секунди сега лежеше проснат на ледената земята безпомощен и сам в смъртта си. Семейството му го опяваше, но сякаш –плачеха повече за тях самите, отколкото за покойника. Те ридаеха по-скоро за това, че вече нямаше да разполагат и властта и почитта, с която бяха свикнали. Сега най-почитаното семейство щеше да е “Крокетино”. “Надупано” беше свалено от своя престол, за да може на него да се настани друг. Такъв е светът-било то на мафията, на джунглата или на обикновените хора. По-силните изяждат по слабите, по-хитрите избутват по-наивните. Сменихме си местата с предишните господари. С това и приключи този сценарии. Остана само още едно нещо: участниците в семинара-филм RB (Rover Bridge) да сложат последния препинателен знак-в последната си реплика на този финал. Оръжието на труда не беше химикал, а кибритена клечка. Всеки имаше право на една. Докато тя гореше, и пламъкът и озаряваше лицето на говорещия, той изливаше сърцето си. Споделяше с всички своите благодарности, впечатления и желания. Нещо толкова мимолетно и красиво като искрените думи, казани пред сърдечни хора с огънче в ръката, увековечаваше престоя ни в Чехия. И ако досега не бяхме разбрали значимостта на кибритената клечка от приказката”Малката- кибрито продавачка” сега я усетихме със сърцата си.
Какво повече можем да кажем освен едно “благодаря” на съдбата, че има такива семинари, на които можеш да се срещнеш с Хора. В този момент на сантименталност всеки беше щастлив, защото притежаваше поне два кристални бисера. Едни ги задържаха в очите си, а други ги пуснаха на свобода по нежната си бяла кожа, докато устните им неусетно бяха завили своите краичета нагоре-към небесата и бяха оформили без помощта на скулптор съвършената усмивка.
Нека запазим добрите спомени в нас. Да ги отгледаме, за да може когато ни налегне скуката и отекчението, самотата и безделието да има за какво да си спомним, било то и един миг. По-добре един миг, но велик, отколкото много, но празни и безмълвни. Нека сами се превърнем в стожери на доброто и красивото, да се издигнем до ареалите на бленуваното и да достигнем с помощта на близки и приятели до семантиката на живота. Не е нужно да се стремим да се превърнем в Демюрзи. За да бъдем щастливи просто трябва да сме Човеци!
”Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото е станало.” Всички ние, които бяхме на този семинар ще се усмихнем! Защо ли….? Защото за нас това не бяха просто четири дни, а нещо много повече. Атанас Далчев казва, че “Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите. Тук е слабостта на възпитанието.” Но аз вярвам, че за тези четиридесет човека, които бяха на RB значимо ще остане това, което не са очаквали, толкова много да им хареса този семинар. И това, за което са мечтали, на семинара да срещнат хора, които да ги накарат да продължат своя път напред, с благословията на всесилното добро.
Мими,
СК “Кафяв мечок”
Сайтът на проекта е www.skaut.cz/roverbridge
