Скаутското обещание през очите на една млада дихателка

Действието се развива на 20-ти февруари 2010:

Беше събота сутрин. Доколкото 10:30 би могло да бъде сутрин за един скаут. С милите ми приятелки преминахме през различни незначителни премеждия докато се доберем до училище “Луи Браил”, където щеше да се състои церемонията. Когато стигнахме вече всичко беше спокойно и чак тогава успях да забележа колко красив ден всъщност се очертаваше. Спомних си песента от филма “first days of spring”. Пее се как сините небеса ни викат. Беше подходяща. Вглъбена в тези си мисли не се усетих кога вече се намирахме в една голяма зала. Беше нещо от рода на театрална зала, тя подчертаваше елегантната грандиозност на събитието. На сцената беше опъната палатка и беше устроен бивак.
Беше рано и все още не бяха дошли много хора, та ние само обикаляхме да търсим кой откъде ще дойде и да му покажем къде е залата. Постепенно се събрахме. Имаше много хора от клуб “Кафяв мечок” и малко по-малко, но все така сладки от клуб “Стрела”. Много приготовления, много хора, много снимки. Нови запознанства и навсякъде репетиране на скаутско обещание. И ето – дойде решаващият момент. На сцената първо се качиха малката Рая и двете клубни водачки на клуб “Стрела”. Много вълнения много нещо, особено от страна на Рая, която с притеснението си ме върна в дните на моите най-ранни години. Беше очарователно. След това дойде нашият ред – един вид ние от “Кафяв мечок”. Наредихме се по възраст, запритеснявахме се, снимаха ни отвсякъде, усмихвахме се и си забравяхме „репликите”. Все пак всичко мина по вода. Докато дойде моят ред само се взирах развълнувано в ръцете на другите, когато ги полагаха върху знамето.
Най-накрая щяхме да сме истински патрул. От патрул „Слънчоглед” само аз нямах връзка. Вярно че когато си скаут в сърцето си даването на обещание е само формалност, но все пак друго си е да имаш връзка и да излизаш с патрула си по скаутски. Когато дойде моят ред напълно изключих, забравих всяко чувство, което възнамерявах да вложа докато изричам „съдбовните думи” и просто машинално ги казах. Сега не съжалявам де, защото те и преди това си бяха в мен. Просто трябваше да ги изрека на глас. Когато ми сложиха връзката сякаш камък ми падна от сърцето. ече всичко беше наред.
След нас на сцената излезоха и хората от клуб „Стрела”. Тогава вече бях твърде развълнувана и не можах да проследя събитията. Помня само прегръдки и снимки.
След това всички бяхме поканени на добре снабдената маса с почерпки. Там всички бяха донесли или сготвили по нещо и доста добре си похапнахме. Дори не ни стигна място за всичко и оставихме клубните водачи да измислят какво да правят останалата част
Навън беше слънчево, денят едва започваше.
И сякаш целият свят чакаше новите скаути да спасят света!