Скаутски клуб "Кафяв мечок" » Архив

Хижа Планинец, 30-31.01.2010г. – Зимна приказка със скаути – герои

Jelena — Sat, 06 Feb 2010 21:07:44 +0000

Зимата ни е обгърнала със своята бяла пелерина. Дори и да не я виждаш ще я усетиш. Студът те пощипва похотливо. Ако се движиш има живот, но ако спреш на едно място замръзваш, разбирам защо казват „движението е живот” и то не само в метафоричен смисъл. Ние сами избираме какво да правим и кога. Приятно е да седиш в къщи до парното или камината, да наблюдаваш падащите снежинки и да пиеш топъл чай. Уютът на дома несъмнено не е за пренебрегване, но понякога е нужно и малко разнообразие.
Може ли да се разкаже поредната история в компанията на скаути? Какво е преживяването и дали си заслужава? Това са много относителни въпроси, защото всеки човек е носител на различна ценостна система и виждания, но едно е сигурно: разнообразието се харесва на повечето хора, особено на нас „скаутите”.

В краят на месец яануари се прведе едно излизане със СК „Кафяв мечок”. В него взеха участие около 49 скаути на различна възраст, обединени от една страст с рализни мотиви. Причините човек да напусне домашния уют рано сутринта и да прекоси белите, замръзнали софийски улици имат различни имена. Търсене на нови емоции, любов към природата, желание за среща с приятели, раздвижване, задоволяване на естетическия глад. Всеки имаше мотив да подложи бузките си на заигравка с метерологичното време, с невидимия художник, които сега се вдъхновяваше от червените тонове, с които обагряше излезналите навън ентусясти.
Как може да се раздвижи кръвта ти? По какъв начин да активираш мощната печка криеща се в твоето собствено тяло? Това са два различни въпроса за едно и също нещо. Отговорът е прост – с 4 часов поход. Дали е натоварващ? За едни да, за други не. Всичко зависи от настроението, нагласата ти, от способността ти да спреш да мислиш и да се оставиш на чувствата. Ако последното стане и магията ще се задейства. Изведнъж наблюдаваш усмивките, разположени по грейналите лица на хората, очите стават по-отворени, сякаш показват леко открехналата се врата на нашите силно туптящи сърца. Искрите в чистите езера са пленителни, защото отразяват не само кристалните проблясъци на непорочния сняг, но и вътрешното състояние на мир и спокойствие, на детинска искреност и посветеност, на нестихваща енергия и желание за живот. Възможно ли е толкова много неща да се видят само в 2 отворени очи, само заради една голяма разходка, нагоре по баирите на планината? Ръцете ти замръзват, но ти не мислиш, а само се движиш смело напред. Поел си ползотворното хапче, наречено „чист въздух” и усещаш неговото влиание, макар и само на подсъзнатлно ниво.
Радостта е голяма, когато стигнеш хижата. Миражът за топъл чай, вкусен обяд и комфортна дървена пейка те е преследвал по врема на пътя. Хубаво е да вървиш, когато имаш крайна цел, а още по-хуваво е когато си я достигнал. Реалността може да не отговаря на мечтите, но ако вдъхновението и приятната комания са разкрасили твоя ден какво значение има действителната обстановка. Все си мисля, че ние сами създаваме своята реалност и ако тя не ни харесва нека просто сложим „розовите очила”. Ако не можеш сам-поиграй в екип, тогава заедно с твоята група ще постигнете това, което е непосилно само за един.
За участниците в това излизане имаше подготвени състезателни игри. Патурлите бяха смесени, за да покажем и докажем сами на себе си, че разликата във възраста не бива да е пречка в отношенията на хората, когато те са обединени от една обща идея. Сътрудничеството между ровъри и скаути, вълчета и пчелички беше отлично. Заедно, забавлявайки се, те показаха единство. Съградиха игу, минаха през различни препяствия, тичаха, зашеметени от няколко бързи завъртания, прескачаха препядствия. Изграждайки кула от ръце и колена те показаха акробатични способности, катерейки едно дръвче. Освен физически предизвикателства те имаха и логическа задача. Заедно направиха следобеда си ползотворен, различен и незабравим.
Освен света на мечтите, в който обърнахме голямо внимание на игрите, част от присъстващите на това излизане надникнаха и в един малко по-рационален свят. Ровърите от различни части на България се бяха събрали, за да проведат значима среща. Целта беше проста, трябваше да се видим и заедно да помислим как да се развие ровърското движение. Сега написано звучи толкова лесно, но истината е, че за да се сложат стабилни основи на една голяма идея, чиято цел е да се превърне в добре действаща работеща система е нужно време, много желание, осърдие, прецизност, колективна работа и постоянство. Какъв ще е резултатът от нашата „кръгла маса”, ще има ли продължение започнатото още лятото от „РИС екипа”? Това са въпроси на които само след време може да се отговори. Дано след месеци, години се върнем към тези дни в х.”Планинец”. Дано започнатото не остане просто план в нечия папка, а придобие живот. Не случайно минахме по пътеките в гората, игрите на поляната, за да стигнем и до важното съвещание. Всяка дейност има значение, логическа послеователност. Вървейки към хижата видяхме как отъпкания път може да бъде един малък рай за един по-неподготвен човек. Знаците от пътя ни показваха посоката, водачът ги разчиташе, а ние го следвахме, за да може утре и ние да станем водачи и пак да отъпкваме тези пътеки, оставяйки нашата следа в историята.
За подготовката на игрите разполагархме с обширна бяла пустиня, по нея още никой не беше оставил следите си. Сами трябваше да решим коя посока да изберем, от къде да прокараме бъдещите „пътни артерии” за патрулите. Една стъпка в дълбокия сняг беше като самотна дупчица в необятното пространство, но затова стъпките бяка стотици, хиляди, извървяни няколко пъти, но не от един човек, а от екип. Заедно, разполагайки с нужните материали и предварително изработена система за работа, и визия за предстоящето, ние създадохме 6-7 пункта за различни дейности. По този начин върху неутралната повърхност беше положен чертежът на бъдещите моменти. Ако групите със скаути не бяха минали по нашите следи, ако не бяха взели участие в подготвените игри планът и изградената структура щяха да останат като занемял призрак на един нероден човек. Затова е толкова важно да има основатели и последователи. Едните създават, другите доизграждат, така всяка усмивка, плач, стъпка, всичко оставя следа, знак за един жив дух на безсмъртна идея. Идеята да твориш, да помагаш, да си част от сплотен екип, на който можеш да разчиташ, да си част от природата и от неща, които са много повече от това, неща които ехтят в сърцето на всеки. Те имат различен звук, но един и същ резултат – щастието от правилно извървяния път!
Снимки може да видите в албума ни!

Мирослава Филипова, (Мими )
ск „Кафяв мечок”

Поход и среща на ровърите

Jelena — Mon, 18 Jan 2010 13:26:39 +0000

На 30 и 31 януари 2010г. Скаутски клуб “Кафяв мечок” организра поход до Черни връх с преспиване на хижа Планинец в него ще вземат участие и ровъри, които имат желание да работят по роувъркската програма на ОБС. Ровърите които решат да участват е хубаво да се запознаят с информацията която съм сложил във форума на ОБС, по на доло в събитието има препратка към статията. Тръгването за похода е в 9 часа на 30.01.2010г. в Княжево на последната спирка на трамвай №5.

На походът ще присътства и предиздента на ОБС – Благой Благоев.

Таксата е 23 лв, в която се включва: спане, вечеря и закуска.

Програмата е:

1. Тръгване 9:00 часа от Княжево за хижа Планинец.

2.Пристигане около 12:00 часа.

3. Настаняване и обяд до 14 часа.

4.14:00 – 16:00 Игри и занимания на открито

5. След 16:00 часа свободно време/дискусионна среща на ровърите

31.01.

1. Ставане, закуска и потегляне към Черни връх

КРАЕН СРОК ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ: 24.01.2010г. неделя

За въпроси и потвърждение се обръщайте към Кръстина Попова – Ети

Краен срокът за парите е: 27.01.2010г.

Очакваме от всички патрулни водачи да оведомят своите съпатрулници навреме!

Разкази от похода до х.Тръстеная

Деян — Wed, 02 Dec 2009 18:40:25 +0000

След похода до хижа Тръстеная накарахме всеки патрул да напише кратък разказ за преживяното. Ето какво получихме:

От патрул “банкер”:

Похода “Хижа Тръстеная – манастир седемте престола” беше първия за патрула ни. Всички го очаквахме с нетърпение, но за съжаление Джоги не успя да дойде. Като цяло на всички ни беше забавно и интересно.

Първите 30 минути, когато се изкачвахме по стръмни склонове, беше най-трудно и някои се заричаха, че никога повече няма да ходят на поход. След като се изкачихме и направихме почивка, пътят стана по-лесен.

След втората-третата почивка започнахме да си разказваме забавни приключения и забравихме за трудностите по пътеката. Съвсем неусетно стигнахме до хижата.

Обядът ни се отрази много добре и отидохме с пълни сили да построим заслон и бивак. Като цяло мисля, че се представихме добре, но все пак можем повече. С теста също се справихме, особенно като за начинаещи.

Вторият ден беше по-изморителен, тъй като километрите бяха доста повече, но си заслужаваше да видим манастира “Седемте престола”. Лично аз очаквах нещо по-голямо и красиво, а се оказа, че той е съвсем мъничък. Но все пак беше добре поддържан.

Пътят до гарата го изминахме машинално и затова не го усетихме много. След като стигнахме гарата, почувствахме как ще се приберем вкъщи, ще си всемем аспирин, ще се изкъшем и ще почиваме.

Целият патрул остана доволен и очаква следващото излизане.

От патрул “Медна жица”:

Беше скучна есен, когато телефона иззвъня и ето светлинка.

Отидохме във Стара Планина между Бов и Лакатник, като пътуването започна с екзистенциални съвети от „старите поколения” относно запазването на вагона в който трябваше да пътуваме.

Пристигнахме в Бов. Красиво място с чист въздух и потеглихме към хижа Тръстеная. Пътеката беше отрупана от паднали есенни листа, а гледката около нея зашеметяваща. И така… след дълго ходене (боси) придружено от „Колко остава още?” – „Около 10 минути” стигнахме до хижата. След настаняването ни, отидохме до близката гора, в която всеки патрул правеше свой заслон, маса и пейка. Някои успяха, други не чак толкова… След залеза всички с нови сили започнахме да готвим-нещо наистина ново, и за изненада на всички – приключи успешно (като пренебрегнем нахапаното от кучетата сирене подробности)! И така след изморителни действия като ядене, игри и много смях, се отдадохме на блажен сън.

На следващия ден посетихме манастир „Седемте престола” – едно прекрасно място сгушено в планината, близо до река Искър. За жалост няколко часа по-късно беше време за тръгване обратно.

Пътят към вкъщи беше препълнен с приключения. Вместо да ходят пеша от манастира до гарата, някои стигнаха на стоп, но все пак всички се събрахме почти там където трябваше. С тази разлика- не чакахме на гарата , а пред магазин изглеждащ досущ като нея. Слава Богу, гарата беше много близо и даже взехме правилния влак!

И така преминаха 2 дни, наситени с прекрасни преживявания, хубава природа, радости и най – вече –сред приятели!

От патрул “четирилистна детелина”:

Екскурзия “Тръстеная” на патрул “четирилистна детелина” много ни хареса. Беше забавно и много спокойно. Благодарение на всички излизания досега ние научихме много неща. Чрез тази екскурзия ние се научихме да готвим и да оцеляваме. Когато имаме излизания на нас ни е много забавно. Ж тази екскурзия няма нищо което да не ни е харесало. Беше много хубаво изживяване за нашия патрул, а надявам се и за останалите.

От патрул “възлите”:

На седми и осми ръководителите на софийския скаутски клуб ,,Кафяв мечок’’ организираха един ликенд до Стара планина.На седми рано сутринта отпътувахме от Централна гара.Пристигнахме на гара Бов,намираща се в подножието на Искърското дефиле.Тръгнахме на поход до хижа ,,Тръстеная’’,където трябваше да спим.Походът беше около 3 часа,заобиколен от красива природа и множество гледки. След като се настанихме в хижата имахме обяд ,почивка и разбира се занимания.Беше интересно ,разделени по патрули трябваше да направим навес,огнище,маса,пеика,закачалка-бонус .:) и всичко това от природни маретиали.Справихме се успешно.И после обратно в хижата.., малко тестче и забавни и логични въпроси,приготвяне на огретен с помощ от кучета и котки.. :Д. След вечерч щтури игри и много забавления,късно лягане и рано ставане.Дойде и осми-неделя сутринта.Закускуска за деца,вузрастни и животни… походче до манастира ,,Седемте престола’’.Разгледахме го,запалихме по свещ и отнво стана време за ядене.Обядвахме в двора на манастира останалата храна от вечерта.. :Д.Стана време за тръгване обратно към София,но трябваше да стигнем спирка Прплет,където вероятно минаваха влакове.Но разбира се не не можеше да завършим екскурзииката без игра. По пътя към спирката спряхме на една поляна,наредихме се седнали в кръг. Посредата имаше книга и буркан с бонбонки.Трябваше да познаем на коя страница е отбелязана книгата и колоко цветни бонбончета има в бурканчето.Така двама скаути си спечелиха по награда.Завърши и излета ни през ноември,с забавни игра,щури хора и весели преживявания.

От патрул “Слънчогледите”:

О влак. Пътуваме вече час

към Бов. А скучно ни е веч на нас.

О, гара. Оттук нагоре все по вертикала.

Събуждаме се бързо. Миха стига си спала!

Нагоре с единствена мисъл в главата-

кафе, храна и дрямка на топло.

Но-не! – върви по крива пътечка,

че и дейност ни чака следобед.

Безброй природа ни подминава,

че Балкана красив е..Петя май се предава.

Почивка, храна…давай още малко,

че ако докрай не издържиш ще бъде жалко!

В хижата-буболечки и паника.

“НЕ СЕ ОТПУСКАЙ! МАРШ ОТВЪД МАЛИНАКА!”

Заслони, не..палати прави

и огъня, Ади, не че можеш, ама ти запали!

Вече късно е, хайде да ядем.

Ама каквото си сготвим, инак от глад ще умрем.

Супичка, а нашето-супер вкусен огретен.

Всички хвалиха Слънчоглед цял ден.

Будим се- в стаята фризер,

очаквахме физзарядка,но О,милост..

Яж бързо,строй се,излитай!

Всички за ръчички към манастира.

Брей, хубав манастир беше.

Ентусиазма направо в нас кипеше..

но напук, вече трети час вървим

по асфалта.. Краката ни: “ЛЕЛЕ ГОРИМ!”.

Подметките изтъняват,надеждата се изпарява

“ДУПКА!ПОПЪЛВАЙ!”,но о,заветна гара

Във влак към родното село,най-накрая

но се усмихваме,в крайна сметка купона стана =]

ПС: Прекарахме си страхотно!

Снимки може да намерите в галерията ни.

„Black Cat International”– Румъния, 01-11.08.2009, интернационален скаутски обмен

Jelena — Tue, 01 Sep 2009 20:43:21 +0000

Тази година между 01-11.08.2009г се проведе интернационален скаутски обмен – лагер за суеверията на международно, национално и локално ниво.в Румъния, спонсориран от „Младеж в действие”. Страните, които взеха участие в проекта бяха Румъния, България, Франция и Полша. Името на лагера беше “Black Cat International”, вдъхновено от темата за суеверията.
От България клубът партньор в проекта беше „Кафяв Мечок”- София, но това беше само на хартия. Ние от „Кафяв Мечок” имахме желание да поканим и скаути от други клубове, за да могат повече младежи да се докоснат до магията на междукултурния обмен.
И така вечерта на 31 юли, 9 ентусиазирани участника от България се качиха на влака за Румъния: Деян, Мими, Йелена и Божидар от „Кафяв мечок”, Медия от другия софийски клуб „Средец”, Вики от белоградчишкия “Белоградчишки скали” и Моника, Кристина и Милена от шуменския „Мадарски конник”.
В полите на една планина, с хубава, широколисна гора, скаутите трябваше да покажат нещо по-различно от физическа подготовка. За единадесет дни няколко групи имаха за цел да изровят от съзнанието си всички интернационални, национални и локални суеверия и да ги споделят с другите. Задачата беше интересна и забавна. За малко време успяхме да се сблъскаме не само с нашите, но и с някои чужди абсурдни вярвания. В процеса на „работа” чрез дискусии и игри открихме колко сме различни, но и в същото време колко си приличаме. Трябваше дори да научим няколко изрази и изречения на румънски, за да можем да общуваме с жителите на селцето. Имахме работилници за това как се пишат добри текстове за пресата и медиите и как се подбира подходящ снимков материал към тях. По този повод имахме и задача да напишем няколко статии на различни теми и да заснемем снимка, която да ги илюстрира, както и да хванем в обектива на фотоапарата суеверия „в действие”. Имахме много възможности да работим заедно в екип и да преодолеем различни препятствия в разнообразни игри. Всяка вечер се случваше нещо интересно – гледахме презентации за предразсъдъците, които всяка една от държавите има към другите 3, имахме интернационални вечери посветени на всяка една от държавите партньорки в проекта. Всяка държава имаше свободата да се представи по начина, които прецени за най-удачен. През българската вечер им показахме стъпки от българско хоро, научихме ги на нашата азбука (като за задача след това имаха да напишат имената си на кирилица), разказахме им за някои наши традиции и им показахме част от прекрасната ни природа, предложихме им да вкусят от българския таратор и лютеница Раздадохме им и майсторски направени от нас хартиени розички с аромата на нашата вълшебна казанлъшка роза. Накрая всички активни участници в нашите „игри” си тръгнаха със симпатична „награда” – мускалчета, българска скаутска нашивка или мартеничка.
Последната вечер на лагера си направихме парти на Черните котки всички трябваше да се дегизираме в тези черни елегантни животинки, за които някои хора вярват, че носят лош късмет, а други – добър
Резултатът накрая на лагера беше един: посмяхме се и се позабавлявахме от сърце, научихме някои нови неща за себе си и за другите, създадохме нови приятелства и направихме сайт, в който може да видите не само много снимки и да се запознаете с всички участници, но и най-важното – да разгледате речника за суеверия, които също систематизирахме по категории. За да надникнете в сайта – кликнете тук: http://www.blackcatinternational.com

Дали тичайки към къщи, за да включите компютъра си и да видите сътвореното от нас, черна котка ще ви пресече пътя – не знаем. Сигурно е обаче, че вие сами решавате в какво да вярвате и в какво не. Ние можем само да ви издадем една тайна…. дори и най-големият суеверен скиптик се радва и търси своята четирилистна детелина.
Всеки от нас по своему вярва в доброто, затова ние ви „стискаме палци” да намерите и съхраните щастието и късмета си, независимо от броя на листата…

П.П. Освен на сайта, снимки от обмена може да видите и в галерията ни.

Поздрави от клуб „Кафяв мечок”
Мими и Йелена

Roverway “Open up!” – Исландия, юли 2009

Jelena — Wed, 12 Aug 2009 20:32:03 +0000

Здравейте скъпи приятели скаути, казвам се Йелена и за тези, които не ме познават, ще добавя, че съм от софийския ск „Кафяв мечок”. Тази година имах невероятната възможност да взема участие в едно от най-големите международни скаутски събития за роувъри – Roverway, което се проведе през юли 2009 в далечната Исландия. Мотото на 3-тия Roverway беше кратко, но събиращо в себе си много послания – Open up – отвори себе си за вълнуващи приключения, нов опит, интересни преживявания, нови запознанства, разкрий се, изрази себе си, открий нови култури, нови непознати места, споделяй, пробвай, преживявай – бъди отворен към възможностите, които ти се предоставят – и всичко това – под открито небе (in the open up)
Трудно е да е опише и сподели едно такова преживяване, което макар, че си споделил с още около 3000 скаута, си остава нещо лично и различно от това на останалите.
Българският контингент спечели проект в партньорство с един скаутски клуб от Исландия, ето защо имахме възможност по-отблизо да се запознаем със скаутството в Исландия и да прекараме няколко дена в техния скаутски дом. Условията там бяха повече от добри, имаше даже излишъци от храна , беше ни казано да се чувстваме като у дома си. Това което обаче на мен лично ми липсваше, бяха повече общи дейности с исландските скаути (групата, която беше с нас). Според мен нямахме достатъчно игри и възможности да работим и играем заедно, съответно и по-добре да се опознаем. Дали на исландците им трябваше повече време да се „отворят” или просто си се чувстваха по-добре в своя познат кръг от хора, не мога да преценя, но определено щеше да е по-забавно да има повече общуване и сътрудничество помежду ни, защото нали това е част от скаутството Разбира се, не става дума за всички исландски скаути, не ме разбирайте погрешно Нашите домакини все пак се стараеха, заведоха ни да посетим различни места – някои от които – историческия музей, музея за викингите, откритото „село” (можехме да видим различните къщи в които са живели през столетията), разбира се не можеше да не отидем и в откритите им водни басейни, които винаги са пълни с посетители:). Така поне за малко успяхме да се докоснем до исландската култура и история и да загреем за същинския Roverway, който щеше да започне след броени дни.
Аз бях във втората българска група, която беше част от голямото пътешествие ICE-SAR Training Camp или на по-разбираем език – център, където за няколко месеца се обучават доброволците, които искат да станат част от Спасителните служби в Исландия. Нашата програма включваше повече физически и екстремни дейности, докато теорията беше толкова до колкото, да разберем основата и как функционират Спасителните им служби. През 4-те дена, които прекарахме на едно от най-силно ветровитите местности (на които съм била през живота си) имахме възможност да: лазим в напълно тъмни и доста мръсни тунели под земята, да се спуснем по внушаващо висок лифт, да пробваме рапел, да намерим и извадим човек от задимена къща, да намираме изгубени вещи сред природата както и в къща претърпяла земетресение (с риск за повторен трус), да тичаме по висяща над земята греда, да се спуснем в две пещери, да свършим нещо полезно обвързано също с екологията, като почистим крайбрежната ивица от боклуците, които хората “забравят там”. За да изпълним повечето от тези дейности, беше много важно да работим в екип, да си помагаме, да поемаме отговорности, да бъдем търпеливи и разбира се да общуваме помежду си. Понякога това беше трудно, заради езиковата бариера или заради различия в мненията и вижданията ни, дори заради различните ни културни особености, но това беше още едно предизвикателство пред нас – да намерим общ език и да бъдем по-ефективни в това, което правим заедно. Разногласия се появяваха и в екипите отговорни за готвенето и чистенето, но разбира се, това не е лошо, а напротив – от тези ситуации , ние скаутите можем само да трупаме повече опит, да споделяме знания, да се научим на толерантност и търпеливост и да подобрим нашите умения за работа в екип и общуване – защото винаги може повече
Имахме много добри и забавни лидери на цялото Journey – те се грижеха основно за реда и за това какво ще се случва като цяло, но разбира се се интересуваха от нашето мнение и за това как може да разнообразим програмата, така че всички да се забавляваме, подтикваха нашата инициативност и артистичност . Така на края на първата част от Roverway заредени с нови преживявания и положителни емоции, се отправихме към общия лагер Althingi, където щяхме да лагеруваме заедно всички около 3000 скаута от всички 50 journey-та (заедно със стафовете).
Althingi беше огромен лагер, в който буквално ти трябваше карта, за да се ориентираш . Тоалетните и душовете бяха добри и добре подържани – винаги имаше тоалетна хартия, а в душовете течеше само топла (почти вряла всъщност) вода. Програмата беше пълна, бяха се погрижили да не скучаем (освен ако не ни мързи). Не знам за другите, но за мен времето беше твърде кратко, за да мога до „обходя” и пробвам всички предложени възможности, които исках. Всеки ден всеки подлагер имаше „входни билетчета” за някой от различните „селца с дейности”. Едно от тези, които най-много ми хареса беше Викингското селце, където човек можеше да пробва сръчността си и да използва креативността си, за да си направи дървена лъжичка, да си ушие кожено портмоне и да си го украси, да си направи чантичка от вълна, или метална фигурка. Имаше селце посветено на екологията, селце с дейности свързани с обществото, културата, човешките права – все области, в които скаута може да вземе активна роля. Една от дейностите, която на пръв поглед ми изглеждаше по-скоро като реклама на нов модел автомобил, ме накара да осъзная на практика колко е важно, човек да си сложи колана преди да потегли. И вечерите не ни оставяха на мира – или имаше забавна програма на голямата сцена, или игри в подлагерите или нещо друго.
Освен редовните подлагерни активности по селцата, имаше и дейности с цел, да се запознаеш с повече хора от различните подлагери и journey-та. Слагахме заедно трева, копаехме и оформяхме заедно път, украсявахме две каменни колони с цветни керамични парченца с различни послания. На края всеки доброволно включил се и помогнал скаут можеше заслужено да получи специален бадж. . За скаутите колекционери (а и не само) имаше магазин със скаутски неща – от суичери през чаши та до ключодържатели.
Един от най-хубавите (макар и дъждовни) дни – беше Карнавалния ден и многобройните шарени и весели щандове на скаутите от различни страни представящи традиционни ястия, традиции, активности и запознаващи те с предстоящи техни лагери – една прекрасна възможност да обменяш скаутски връзки и баджове, да заснемеш купища снимки, да осъществиш нови контакти, да вкусиш различни вкусотии, да научиш нови стъпки на някой традиционен танц или сам да си изработиш традиционен сувенир. Единственото „лошо” на този ден беше ограничението във времето – имаше програма, която трябва да се спазва и прекалено много желаещи да пробват всичко .
Така неусетно в игри, забавления и работа, дните на голямото приключение наречено Roverway изминаха и дойде краят, който обаче не трябва да ни натъжава, а напротив – да ни радва, че ни се е случило и че ние сме го случили Това може да бъде само началото на нещо ново, красиво, вдъхновяващо и продължаващо напред и каращо ни да случваме още много и много и споделяме и развиваме скаутството, да му помогнем да расте, както то помага на нас
Всеки извървява своя път в приключението Roverway (Пътят на роувърите), който винаги води напред. Аз лично се върнах вкъщи по-богата, по-вдъхновена и още по-щастлива, че съм член на голямото скаутско семейство, където различността, е това което ни прави индивиди, а общите ценности и цели – едно цяло, притежаващо силата и способността да направи света едно по-хубаво място!
Благодаря за вниманието!

Сърдечни скаутски поздрави
Йелена Остоич, СК „Кафяв мечок” – София

Национален скаутски лагер “Секвоя-09″

Ваня — Wed, 12 Aug 2009 09:46:39 +0000

Националният скаутски лагер за 2009г се проведе от 02 до 12 август край с.Паламарца, до гр.Попово. В него взеха участие 33 скаути от “Кафяв мечок”. Всички много се забавляваха в добре измислените игри и занимания.

“Roverbridge – New Wave For Equal Opportunities” („Мост между ровърите – Нова вълна за равни възможности”) – Чехия, 21- 25.03.2007 – интернационален семинар

Jelena — Fri, 30 Mar 2007 21:28:02 +0000

“Roverbridge – New Wave For Equal Opportunities” („Мост между ровърите – Нова вълна за равни възможности”) – Чехия, 21- 25.03.2007 – интернационален семинар за създаване на нови контакти и сътрудничество, за поглед върху живота на хората с увреждания, за Европейската доброволческа служба – EVS.

(Не ми се ще да обяснявам проблемите, които имахме преди да тръгнем от дома с организацията и с всичко, свързано с нашето отпътуване!)

Здравейте!
Радвам се отново да мога да ви поздравя от земите на България! Наскоро бях на третия чешки семинар Roverbridge! Темата беше свързана с хората в неравностойно положение. Желанието ми да отида до там бе голямо, но не толкова колкото радостта ми, че наистина съм била част от това велико нещо! Е, както винаги тръгнах с малки страхове и опасения, но това е неизбежно! След като внимателно се постарах да си приготвя дрехи подходящи за тази студена страна се чух по телефона с мойта спътница. Йелена, която също като мен е от клуб „Кафяв мечок” в София, ме изненада изключително приятно в 23ч, само 9 часа преди да отлетим. Новината ме смрази-оказа се че този ден, през който в милата ни столица се чудихме коя дрешка да посъблечем, за да не се окаже, че от жега ще умрем, в планинското градче, за което стягахме самарите е завалял хубав, пухкав, бял снежец! Фантазия, нали? Като се замисли човек, какво по-хубаво от това да се насладиш на последните дни на зимата, още повече, ако трябва да бъдем честни специялно за мен това щяха да са първите ми истински сблъсаци с нея, поне за този сезон! Но макар и сега да ми се стува страхотна тази идея да прекарам времето си в местност, където ефирно падащите балеринки, са се скупчили на едно място и са си направили дружинка, с височина 30 см, да бъда честна- в късните часове на 20.03.2007г бях ужасена! В главата ми започнаха да бродят хиляди въпроси: „Ами сега…-какво ще правя, като не си спомням дори кой пуловер най-много ми топли?…А грейка-сигурно и с това трябва да се снабдя, но бедата е, че всички зимни снаражения са ми скътани в някоя торба!…” Е, реших да не правя драми, надявах се да не се превърна в купче лед. Да бъдем оптимисти, а не безнадеждни песимисти! Дори и студ кръвта ми да смрази и във вените ми скреж внезапно да се появи, аз бих могла на място да застина и да се превърна в нежна статуя красива. Така ще си запазя младостта и ще стана атракция добра, която плаши или радва всички хора по света! Е при тази мисъл сладка няма как да не се успокоиш и блаженно да заспиш! Прегърнах меката възглавница в нощта и се приготвих психически за снежната империя(игра). На другия ден, с дух ободрен, аз полетях към безкрая със самолет, но какъв точно незная. За първи път имах честта да видя облаците, които се намираха сякаш само на една ръка от моята седалчица! Чисти, сияйни, като памучни легла, те чакаха да ги възседне някоя изморена душа и с нея да разгледат различни земи, езера и блаженни места! Но ние имахме цел да стигнем до Прага, а от там да се отправим с влак до Vsetin- Katerinice. Затова трябваше да кажа „чао” на небесните сияния и пак да се приземя на твърдата повърхност, която в случая беше летището в Чешката столица. След това екзалтиращо преживяване в „желязната птица”, траещо едва 2 часа на мен и Йелена ни се наложи на ново да впрегнем цялото си внимание, интуиция и ориянтация и да открием тоалетна, мястото от където да си вземем самарите и накрая изхода! Няма да ви плаша! Справихме се с тази задача без да се загубим и това ни отведе към срещата с посрещечите! Една от стафките на бъдещия семинар ни чакаше, за да ни заведе до скаутския им център, където да си оставим багажа и да отпочинем. Освен нейната фигура пред нас се изправиха и още четирима скаута: 3 момчета, единият от които беше лидер и симпатично момиче. Куатрото беше от Латвия. Те също търпеливо бяха наблюдавали как се местят стрелките на часовника до нашата поява, след която се запознахме не само помежду си, но и с градския транспорт в този хубав град. Ура!!! След 45мин път с автобус, метро и накрая пеш ние изкачихме “заветния хълм” и накрая се приземихме с гръм на четвъртия етаж на една привлекателна и модерна сграда! Там се помещаваше офиса на скаутите от Прага! Симпатична стая…особено когато си изморен! Наличието на 2 комфортни меки канапета съблазняваше изморените ни тела, но като любезни дами отстъпихме правото си за сядане на 1кавалер от Латвийците и тяхната единствена спътница от женски пол! Ние останахме прави да наблюдаваме, от птичи поглед, обзавеждането на приветливата “колибка”! Снабдена с три работни места и същия брой хубави компютри, голямо табло с всички национални скаутски емблеми, на което разбира се забелязахме и емблемата на ОБС! Е, след като отдъхнахме решихме да разгледаме “ златна Прага” като, за да не ни е скучно взехме под ръка с нас и един самотен френски скаут! Поразгледахме каквото успяхме, изстискахме си силите до краен предел и се завърнахме в гнездото, от което ни предстоеше да отлетим след по-малко от 5мин за към Ж.П. гарата!
Най-накрая във влака! Настанили се и чакащи за мечтаното потегляне! Само 5ч ни деляха от срещата с останалите участници в семинара! Още 300минути и щяхме да разгадаем загадката, защо ни бяха изпратили една интересна черна покана, с молба да си я приютим и да имаме специално облекло! Господата се налагаше да са се снабдили с вратовръзки, а нежната част от обществото да е облечено с поли! Е, часовникът започна да тиктака, а ние да се движим във вярната посока. Неусетно всичките 18000секунди се изнизаха, та дори и малко повечко. Развеселени и сякаш опиянени от вълнение ние се здрависахме без много, много да му мислим с част от нашите домакини и ги последвахме прилежно! Странностите едва сега започваха! Натъкнахме се на подобие на чакалня, в която кръжаха хора като мухи без глави и по краищата стърчаха едри момчета облечени с черни костюми и сериозни изражения! Големите им шапки и тъмните очила закриваха лицата им и аз не можех да преценя дали това са маскирани скаути или някаква истинска охрана! Обстановката бе необичайна дори и за моето откачено въображение, но точно това я правеше по привлекателна!
Излегнахме от свърталището на загадъчните фигури. Учтиво бяхме помолени да се качим в таксита по трима или четирима. Е, защо пък не казах си аз…-предпочитам да се возя в кола отколкото да вървя пеша в 10 вечерта със самар при това! Направих решителната крачка и пристъпих към жълтата кола. И какво си мислите-докато внимателно прокарвах крака си през вратата на возилото започнаха да ни снимат -все едно сме медиини звезди! Чак после разбрах, че фотографа е един от стафовете, който вземаше и дейно участие в кухнята! Но…преди да се стигне до момента на разгадаване, на мистерията ни се налагаше да установим накъде ни карат! Разбрахме! Озовахме се пред едно заведение, за което именно ни бяха необходими и поканите! Ние не бяхме просто гости, а специални гости! За да не се окаже, че сме терористи, снайперисти ни пребъркаха добре, сякаш преминаваме бариерите на ООН. За щастие всички явно бяха достатъчно досетливи в този момент да си оставят бойните снаражения някъде другаде и така бяхме допуснати в ресторанта-без никакви жертви! Докато чакахме да влезнем в приемната зала се запознахме с едно момиче, на име Барбара, от Италия и спътника и –Доналд, от Нидерландия, които в същност идваха от не далечната Полша. Нямахме много време да си говорим, защото дойде и нашия ред да се настаним! След като получихме плик, със строго секретна информация… , на които беше написано името ни и още някакво странно название. Пристъпихме към действие! Потърсихме местата си, които бяха предварително обозначени и се запознахме с нашите бъдещи “семейства”. “Kroketino”-звучи завладяващо, нали? Е това бе моята фамилия, състояща се от 7 човека! Като в сапунен сериал и тук имаше интриги. Босът ни бе мой съпруг. Ние се радвахме на две красиви дъщери, едната от който по нищо не приличаше на мен, но виж…-с другата имахме допирни точки-деляхме един любовник! Но няма да ви занимавам с нашите проблеми, защото те са като капка в морето! Сега е най-добре да ви представя черешката на сладоледа- “Nadupano”, мафиотите, под чиято закрила бяха всички останали! Моето въведение на тези главно действащи лица не би било толкова драматично, колкото те го направиха, но ще се опитам да ви го обрисувам поне в бегли силуети! Като черно-бял филм, каквито бяха и техните облекла, дела и души( за последното може да се поспори дали нюансите не са само тъмни ..де), ни прожектираха своите снимки с кратко описани за тях! Научили вече кой как се казва и каква роля заема в сложния живот на мафията, ние имахме удоволствието да съзерцаваме техните превзети преструвки. Тези забогатели дами и господа, които въпреки, че се мразят помежду си се целуваха с усмивка на уста! Трябва да призная, че сценария беше върховен, а идеята за тези семейства гениална! Възхитени от креативността на тези младежи ние пристъпихме към вечерята, а после и към упознавателните игри! Честно да си кажа-макар да изиграхме 3 такива аз пак не запомних имената на хората, но това не ме уплаши много! Имаме 5 дни.
Вечерта приключи! Стомасите ни се напълниха и автобусът вече можеше да ни вземе и закара до мястото, на което щеше да се провежда семинарът.
Блаженство! Къщата беше голяма и дървена! Нова, на два етажа, обзаведена толкова сладко, че чак се влюбих в нея! Тогава си казах “Защо и ние си нямаме подобно местенце? Не би ли било хубаво да разполагаме с наша сграда, в която да организираме семинари и на хората да им е истински комфортно!” За да не ви доведа до екстаз няма да ви обяснявам наличието на всички неща в този подслон. Но все пак не е добре да остана напълно безразлична и да го подмина генерално. Хората доста се бяха постарали! За да не се откъснем съвсем от цивлизацията, и да решим да останем в тази китна местност, те бяха донесли 5 компютъра, към всеки от които бе прокаран интернет! Голяма обща маса се изпречваше по средата на всекидневната ни, а леглата било то походни или нормални се намираха в две стаи на първия етаж. За привържениците на по-големите височини и втория етаж беше пригоден за спане. След като всеки си избра къде да свие своето гнездо можехме малко да си поговорим. Или да се отдадем на приспивния прашец, който витаеше около нас … и да заспим.
На другия ден събудени от нежните звуци на интересна мелодия отворихме очи и измихме нашите зъби! След традиционната обилна закуска на шведска маса пристъпихме към действие! Вече беше открит сезона на игрите! Строени по семейства ние получихме инструкциите си за първата ни мисия. Бяха ни възложили тежката задача всички да си сложим на краченцата по два чорапа. По възможност те трябваше да са чисти, за да не изпадне някой в несвяст от нечия специфична миризма. Ха, ха… и да не забравя…тук не бе позволено да прикриваме захабените приятелчета на нозете с любимите си пантофки! … Предполагам ви е интересно каква точно беше целта на играта! Е, отдъхнете си! Сега ще си кажа! Нашата бойна задача бе да направим всичко по силите си да не позволяваме на някой да ни остави с голи пръстчета. Но за това пък и ние самите да се снабдим с колкото се може повече чифтове чорапи! КАТО СЕМЕЙСТВО не просто можехме, а трябваше да помагаме на нашите хора изпаднал в беда. Стратегията ни бе единна и добра, да си подаваме ръка и така да покорим врага. Като държа да отбележа, че хората, на които и двете стъпала мръзнат на пода се считаха за изгорели и примирено трябваше да се оттеглят. Те нямаха право да се борят за още плячка и затова “морските вълни” ги изхвърляха настрани.
Забавата беше пълна! Е, аз дори бях геройски ранена, но това не ми попречи да се боря докрай за честта на “Крокетино”! благодарение на общата ни безкористна борба ние се приближихме с една стъпка към върха! Бяхме събрали най-голямо количество от безценното съкровище, което ни напрати и победители! За най-добрите е естествено и наградата да е най-голяма, затова и паричната сума, която ние щяхме да получим бе най-завидна! За какво ли са ни пари? Сега ще ви просветля-ние се нуждаехме от тях, за да може да подкупим определени хора и да се доберем до безценна информация! Къде, как и кога можем да убием Дон(най-големият мафиотски бос). Само по този начин бихме го изместили и седнали на атрактивното му място.
За да не се превърнем в бледо подобие на глупави български борчета, които знаят само как да се разправят с юмруци ние пристъпихме към едно интелектуално обогатяване.
Близо час гледахме и обсъждахме една презентация свързана с “ Youth in Action Program 2007-2013 “. Поговорихме си малко за това кои са страните членки и какво е тяхното предимство при направата на проект, с определена тема! Изяснихме си разликата между “formal”, “non-formal” and “informal learning”. Който искаше си водеше записки, а другите просто се надяваха, че поговорката: “Умните пишат, глупавите помнят” не се отнася за тях. За да не претупаме нещата разисквахме и каква е възрастовата граница на участниците. Всеки споделяше с останалите лични наблюдения, свързани с подобни проекти. Това беше и целта на организаторите-не просто да присъстваме на сухи лекции, а сами да ги раздвижим. Колкото по-непринудено се представят проблемите, толкова по-съпричастен ставаш към тях. Желанието ти да проявиш активност нараства, с което и мозъкът ти заработва на по-високи обороти! Така не ни се налагаше да търпим типичната ученическа обстановка, където слушаш, но не чуваш и гледаш, но не виждаш. Разположени като у дома си ние не можехме да се оплачем, че не са ни създали условия за работа. С интерес изгледахме двадесетината слайда и ги дискутирахме. Но, колкото и забавна да ти е подобна лекция след като минат повече от 45минути вече ти се иска да се поразтъпчеш. Не след дълги имахме тази възможност! В рамките на 5минъти трябваше да се облечем с дебели дрехи, да си обуем стабилни зимни обувки и да направим оглед на градчето. Не искам да се заблуждавате, че щяхме да се разхождаме безцелно. Не! Ние имахме мисия. Налагаше ни се да се превърнем за броени минути в полиглоти и да проговорим свободно чешки. Идеята бе да наизустим няколко въпроса с интригуващо съдържание(като например: “Къде можем ад намерим най-красивите жени?”). А как щяхме да разберем какво точно ни отговарят-това само времето щеше да покаже. Принципно във всяко семейство трябваше да има поне по един представител на страната домакинка, но “Капучино” правиха изключение. За тяхна беда точно в този момент с тях нямаше нито един чех. Картинката сигурно е била забавна! Представете си да живеете в някое малко българско градче, да не знаете чужд език, а пред вратата ви да се появят от изневиделица 6 същества, който ви говорят все едно на китайски. Най-забавното бе, че освен свитъка с необикновените гатанки, с който все някак можехме да се справим, ние имахме и друга цел. Въоръжени с кутия кибритени клечки на нас ни бе възложено да ги заменим срещу нещо друго. Как да стане това? Като чукаме от врата на врата и просим за размяна на една “драсни-пални клечица”. “Дъщеря ми” ни осведоми как да запитваме хората, дали са съгласни за сделка с нас. Каза се, че не е толкова просто да си оратор и то убедителен. А и не на всички им се харесваше нашата игра. Някой хора дори не ни изслушваха и ни затваряха грубо врата пред носа. Но ние се държахме и не позволявахме малките неуспехи да ни сломят. Бодро пристъпвахме напред с още по-голяма готовност да впрегнем цялото си обаяние, за да не ни пренебрегнат и този път. С изненада открихме една закономерност. Обитателите на улицата, по която минавахме се деляха на два типа. Старомодни, неприветливи и отблъскващи от дясната страна и мили, забавни и готови да играят по свирката ни –от лявата. Аз не съм човека, който трябва ад с е оплаква от липса на добра плячка. Ние събрахме най-много принадлежности! Само за 6 клечици ние се сдобихме с шоколад, лимон, батерия, билет за градския транспорт, измервателен метър, химикалка, портокал, стик с дъвчащи бонбони, 2 ябълки, 2 магнита и най-интересното-един пън! Но имаше други, на който късмета не им беше провървял. Както вече споменах-без познанието на чешката реч те са срещнали проблеми с размерите на гигантска пропаст. Въпреки че с общи усилия са можели да проведат разговор на български, френски, испански, полски, руски, английски, румънски, те само бяха успели да обяснят, че искат захар!:) Но …ако питате мен и това си е успех! Така че заслужават поздравления. Това е и поредното доказателство за мързеливия, че за какво му е на човек да учи езици…та нали тази компания е знаела 7 и крайния резултат е никакъв… ))
Запазихме си съкровищата и се впуснахме в поредния панаир на суетата! Навлечени със странни костюми и спасителни жилетки ние бяхме готови за час и половина гребане в това зимно време. Преживяването бе неповторимо. Преди да се запретнем с водната дейност група ентусиасти решихме да се замеряме със снежни топки, докато лежахме в гумените надуваеми съдове. Направихме си състезание за най-красив снежен човек върху коремите ни и експеримент колко водоустойчиви са бъдещите ми возила. Резултатите бяха задоволителни. На първо място се оказа, че всички сме еднакво добри дизайнери и , за да не спорим от бели, студени топки е най-сполучлива сляхме всичко в едно! Така нямаше победени,а само победители, хора радващи се на задружната си работа. Второ-макар и дъната на лодките да бяха потънали с 1-2 см лед, в течно агрегатно състояние те не потънаха. Практически съвет от мен! Ако искате да не се удавите-стойте на сушата. Ние сами констатирахме, че и с 5-10литра течност да е пълен един малък плавателен съд, докато е на земята му е трудно да потъне.
Въоръжени с усмивки до ушите се потопихме в мръсната река, за да разберем какво бъдеще имаме в тази сфера на живота. Някой не издържаха не изкушението докрай и се метнаха извън борда, за да се поразхладят, а други стигнали до края, със замръзнали ръце едва успяха насред пътя да се преоблекат!
Така свършиха игрите и за този ден!

Чуваш музика навред ехти и нежно гали твоите уши! Отваряш бавно ти очи и виждаш в просъница дори, че тази приказка ще продължи! Ти пак лежиш на същото легло и всички хора покрай теб са с грейнали лица, защото са посрещнали деня в приятната копания на други скаути от света! Усещането е незабравимо, а музиката, с която беше придружено го направи още по-желано и същевременно, по-трудно обяснимо. Не е лесно да се опише с думи магията на едно вълшебно събуждане. Аз няма да се наемам с тази тежка задача, за да не опороча със словото виталността на едни миг, в който отваряш натежалите си клепачи и със стъклени, леко замъглени очи виждаш красотата, която струи от всички страни.
Когато един ден започне така той неминуемото ти повдига настроението и те кара да се замислиш за смисъла на живота. Колко е лесно да бъдеш щастлив! Нужно е само да се вслушаш в песента на капчука докато съзерцаваш утринния слънчев лъч, който си пробива път между листата на едно дърво, за да стигне и погали теб и твоето легло. О, да! Толкова е просто! Но възможно ли е това? ДА, смело мога да го заявя! Доказателство за този факт са и хората в неравностойно положение с които се срещнахме веднага след закуска.
Събрахме се около тях, за да ни разкажат за себе си, за своя начин на живот, да ни въведат в атмосферата не своя делник. И те започнаха да ни говорят. Без притеснение от това, че са в инвалидни колички, защото знаеха кои са, какво искат , и че могат да го постигнат! Да, те ни доказаха, че са хора със силен дух, които не се спират пред проблемите. Бурите не ги плашат, а само може да ги разтърсят, но дори и да паднат на земята жаждата им за щастлив и нормален живот им помага отново да “стъпят на крака”. Ежедневието им е много по трудно от нашето, защото освен с обикновените житейски грижи и проблеми те се сблъскват и с още хиляди препятствия . Докато едни никога не биха се вгледали в бордюра на улицата, в това дали е скосен или не, защото за тях е без значение, за други това е жизнено важно. Хората в неравностойно положение са свикнали да се вглеждат във всичко заобикалящо ги. Да търсят и черпят енергия от красивото покрай тях, за да се себеосъществят. Да направят нещо, което да ги отличи от масата, но и да ги слее с нея. Независимо от печата, с които са белязани от съдбата те продължават бодро напред. На две колела “танцуват”, “разхождат се”, “играят тенис на маса, тенис на корт и баскетбол”, спускат се по опасни рампи, защото знаят, че могат да бъдат като всички нас и искат да го направят.
След като ги изслушахме и си зададохме въпроса:”ами аз бих ли се справил с подобно изпитание? Ще запазя ли своята душевна сила и оптимизъм или ще се съкруша и рухна като непотребна вещ?!” ние напуснахме скаутската къща, за да се качим на чакащия ни отвън автобус. Стигнахме до центъра на едно близко градче. Не след дълго разбрахме, че сме пропътували това разстояние, за да изиграем една игра. Игра, чрез която всеки от нас ще има възможността, за определен отрязък от време, да се постави на мястото на хората с физически проблеми. Всичко беше измислено много добре. Имахме мисия да обиколим различни места (като пощата, библиотеката, гарата, един магазин и дори да се повозим в градския им транспорт), да съберем исканата ни информация и да оцелеем! Макар и за малко усетихме какво е да се возиш в инвалидна количка, да си с тапи в ушите и да не виждаш. Трудно е! Особено последното за мен си беше цяло изпитание, тъй като сънародничката ми, която ми беше “временен водач” най-безотговорно ме остави да се блъскам в стените на една сграда. Хубавото в цялата история, е че останах насаме за няколко минути със студената, чешка стена. Поопознахме се, но без да си оставяме трайни физически белези, от срещата,(помежду ни) една на друга. След това изморително, но и доста забавно приключение се отдадохме на хубав обяд,а после и на заслужен отдих в близките магазини.
Неусетно приближи и вечерта. Времето се изнизваше постепенно, за да дойде часът на нашата слава! Скаутите участници трябваше да представят своята държава. За да добие по-голяма популярност това събитие бе организирано в обширен салон, който беше достъпен за всеки гражданин решил да разнообрази ежедневието си. Преди сценичната треска да ни обхване, всички се заехме с подреждането на нашите маси. Можехме да развихрим въображението си и да ги аранжираме както ни хареса. Освен на интересната декорация хората можеха да се полюбуват и на вкусни ястия от Полша, Чехия, Исландия, Грузия, Македония, Латвия и България. След като заситихме стомахчета можехме да пристъпим към “голямото шоу”…. презентациите на отделните страни бяха интересни и завладяващи, накараха ни да се качим на вълшебното килимче, и попаднали в света на мечите, да преминем границите на отделните държави, и да се потопим в техният бит и култура.
За финал на този изпълнен с емоции ден отпуснахме с вкусно парче торта, защото шефът на мафията все пак имаше рожден ден. Нашите подаръци към него бяха завладяващите разкази за страните ни, а той ни се отплати с нощна дискотека. Останахме в залата, но не, за да се тъпчем с храна, а да се носим по дансинга, под вихъра на музиката. Едни седяха и си почиваха, унесени в сладки приказки с непознати но симпатични събеседници, други си пийваха и наблюдаваха хората около тях, а трети раздвижваха всяка фибра от тялото си, опитвайки се да покажат на себе си и на останалите какви майстори на танците са. Всеки правеше каквото може и точно това беше най-забавното. Хора от близки и далечни страни споделяха един покрив, и ги обединяваше една обща идея- да се забавляват от сърце!… Докато тъмнината ни прегръщаше в своите обятия, и вече изморените ни нозе се влачиха по прашния под, диригента на тази приказка спря музиката. Студената тишина проряза дълбоко нашите души и сякаш ни удари страшна плесница. За секунда сякаш ние се озовахме отново на земята. Балните ни рокли и прекрасните костюми бързо се трансформираха в обикновени дънки и скаутски ризи. Вече не бяхме под светлината на прожекторите, защото те бяха загаснали. Тези, следящите те до този момент, очи сега бяха загасени.за секунди, тази тишина се оказа плашеща и непонятна. Колко сила притежаваше DJ-я- в инвалидна количка, на наша възраст. С едно натискане на бутона”stop” и сякаш насочваше дистанционно към всеки от присъстващите. Нашето настроение зависеше от него. Ние бяхме като кукли на конци управлявани от човек в неравностойно положение. И тогава можехме да се запитаме кой е зависимият в този момент?- Ние или той? Той! Да, сега нашето настроение беше в негови ръце. Гримасите на лицата ни се моделираха от едно натискане на определен бутон, от Него! След минута тишина и въздуха отново беше разтърсен от звука на поредната модерна песен. Масата пак изпадна в еуфория. Светлините се появиха отново и топлината ни заля, топлината излъчвана от всички усмихнати лица, сияещи по-силно и по-прекрасно от златистите звезди. Ние пак бяхме в екстаз и то благодарение на Него! А той седеше до компютъра, старателно избираше следващите песни и сякаш осъзнаваше своята значимост. Радваше се и изпълняваше музикалните желание на скаутите, защото това го правеше щастлив!
Времето минава бързо и неусетно, особено когато това което вършим ни харесва! Прибрахме се, за да поспим, да може да се насладим и на следващия, последен, ден.
Той започна с много непринуден смях. Вече се бяхме сближили, но се налагаше и скоро да се сбогуваме. Сега обаче не мислихме за това. Очакваше ни още цял един ден изпълнен с емоции. Въргаляхме се по земята като децата в детската градина, подскачахме върху огромните гумени топки и ги прегръщахме, сякаш бяха живи същества. В този момент, като че ли и предметите се радваха с нас. И слънцето, свидетел на нашите чистосърдечни усмивки ни приветстваше със своята топлина и светлина и ни приканваше да му се порадваме извън пределите на белите стени. Но…-всяко нещо с времето си! Първо се налагаше да изслушаме една лекция за религиите и да обсъдим определени въпроси. Да си призная….това малко го пропуснах. Бях се отдала на блаженото излежаване върху огромна безформена възглавница и повечето от думите на лектора минаваха покрай мен, без да оставят следа в съзнанието ми. Но след като се свърши и с тази част от програмата трябваше бързо да се приготвим за целодневно излизане. Не знаехме къде отиваме и сякаш това не ни интересуваше. Скоро щяхме да разберем. Автобусите се движеха плавно по улиците, което ми направи странно впечатление. Нещо не беше като у нас. Какво? Ами-да! Не се тресяхме като чували с картофи в това МПС. Пътищата им не бяха като ситото на баба. Липсата на дупки бе осезаема.
Пристигнахме! Насочихме се към една голяма сграда. Каква ли е тя? Какво ще правим там? Това беше една от най-известните обувни фабрики. С помощта на уникален асансьор, като кабинет, ние се качихме на един от по-горните етажи. От там можехме да се насладим на гледката! От едната страна се виждаше ЖП линия. Удобно място за създаване на фабрика! На другата посока забелязахме множество от еднакви сгради, като кошери за пчелата майка, в тях се работеше усилено, за да може потребителят накрая да бъде доволен. Направихме си снимки, изслушахме екскурзовода и напуснахме фабриката. Пренесохме се на едно доста по-интересно място-музея за обувки. Там се натъкнахме на най-интересни вариации на пантофки от различни местности и епохи. Едни бяха екзотични, други абсурдни, трети пораждаха добродушен смях, а четвърти почти не се различаваха от днешната мода. Историята на тези атрибути за човешките крака беше затворена зад стъклени витрини. Само ако можеха да проговорят. Сигурно щяхме да изпишем цяла книга с техните истории. Но тъй като това не можеше да стане симпатично момиче ни разказа как са се произвеждали обувките преди години. Застанали пред една импровизирана стая с инструменти, ние слушахме и се увличахме в приказката за майсторите-обущари. После изгледахме и няколко прожектирани специално за нас филмчета. Последва сбогуване и с това интересно място. Разглеждайки всичко това за сетен път се убедих, че България е една красива страна, която крие много съкровища. Те трябва да бъдат видени както от нас, така и от чужденците. Било то от чехите които днес се хвалиха с поредния си музей, този пък на сливовицата, или от всички останали хора, които дори не знаят за прекрасната ни родина. Докато ни показваха множеството бутилки от различни реколти, на тази силно алкохолна напитка, се чувствах щастлива, че мога да съм там, за да оценя какво е тук. От птичи поглед погледнахме стерилната обстановка, с която се произвеждаше тази напитка и сейфовете, в които видни личности са си оставили да отлежава ценната течност в стъклените шишета. Накрая ни отведоха в голяма зала, в която тествахме разглежданото до сега! Е, каква по-добра реклама за техния продукт? Какъв по-подходящ начин да те приканят да си купиш от сливовицата ”Jelenic” от този? Едни си изпразниха портмонетата в замяна на загряващата отвара, а други се задоволиха със сувенирите (колбички), които ни раздадоха. В края на краищата вече се стъмваше и всички бяха огладнели. Едни задрямаха, за да притъпят стържещите си стомаси, а други се въоръжиха с малко търпение.
Етно заведението, в което вечеряхме, бе изключително уютно. В тази вечер имаше нещо специално. Може би, защото беше последната! Докато се наслаждавахме на отрупаните трапези се случи нещо….Изведнъж сякаш тока спря. Тогава и моят “съпруг”, главата на семейство “Крокетино”, трябваше да дръпне спусъка и да убие шефа на мафията. Ние първи се бяхме сдобили с информацията “къде” и “как” трябва да загине боса, срещу добра парична сума. Трагедията беше пълна. Всемогъщия до преди секунди сега лежеше проснат на ледената земята безпомощен и сам в смъртта си. Семейството му го опяваше, но сякаш –плачеха повече за тях самите, отколкото за покойника. Те ридаеха по-скоро за това, че вече нямаше да разполагат и властта и почитта, с която бяха свикнали. Сега най-почитаното семейство щеше да е “Крокетино”. “Надупано” беше свалено от своя престол, за да може на него да се настани друг. Такъв е светът-било то на мафията, на джунглата или на обикновените хора. По-силните изяждат по слабите, по-хитрите избутват по-наивните. Сменихме си местата с предишните господари. С това и приключи този сценарии. Остана само още едно нещо: участниците в семинара-филм RB (Rover Bridge) да сложат последния препинателен знак-в последната си реплика на този финал. Оръжието на труда не беше химикал, а кибритена клечка. Всеки имаше право на една. Докато тя гореше, и пламъкът и озаряваше лицето на говорещия, той изливаше сърцето си. Споделяше с всички своите благодарности, впечатления и желания. Нещо толкова мимолетно и красиво като искрените думи, казани пред сърдечни хора с огънче в ръката, увековечаваше престоя ни в Чехия. И ако досега не бяхме разбрали значимостта на кибритената клечка от приказката”Малката- кибрито продавачка” сега я усетихме със сърцата си.
Какво повече можем да кажем освен едно “благодаря” на съдбата, че има такива семинари, на които можеш да се срещнеш с Хора. В този момент на сантименталност всеки беше щастлив, защото притежаваше поне два кристални бисера. Едни ги задържаха в очите си, а други ги пуснаха на свобода по нежната си бяла кожа, докато устните им неусетно бяха завили своите краичета нагоре-към небесата и бяха оформили без помощта на скулптор съвършената усмивка.
Нека запазим добрите спомени в нас. Да ги отгледаме, за да може когато ни налегне скуката и отекчението, самотата и безделието да има за какво да си спомним, било то и един миг. По-добре един миг, но велик, отколкото много, но празни и безмълвни. Нека сами се превърнем в стожери на доброто и красивото, да се издигнем до ареалите на бленуваното и да достигнем с помощта на близки и приятели до семантиката на живота. Не е нужно да се стремим да се превърнем в Демюрзи. За да бъдем щастливи просто трябва да сме Човеци!
”Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото е станало.” Всички ние, които бяхме на този семинар ще се усмихнем! Защо ли….? Защото за нас това не бяха просто четири дни, а нещо много повече. Атанас Далчев казва, че “Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите. Тук е слабостта на възпитанието.” Но аз вярвам, че за тези четиридесет човека, които бяха на RB значимо ще остане това, което не са очаквали, толкова много да им хареса този семинар. И това, за което са мечтали, на семинара да срещнат хора, които да ги накарат да продължат своя път напред, с благословията на всесилното добро.

Мими,
СК “Кафяв мечок”

Сайтът на проекта е www.skaut.cz/roverbridge

Интернационален семинар „Colors of Autumn” („Цветовете на есента”) – Чехия, 19 – 22.2006

Jelena — Mon, 30 Oct 2006 20:06:00 +0000

Здравейте Аз съм Йелена от скаутски клуб “Кафяв Мечок” – София. Заедно с Алекс и Светла от “Диви Котки” – Пловдив имахме прекрасната възможност да вземем участие в Интернационален скаутски семинар за интеркултурното образование и възможностите на интернационалното сътрудничество посредством фотография, като метод в неформалното образование, провел се в Чехия, между 19. – 22. 10. 2006.

Четвъртък 19.10
Пристигнахме сутринта в Прага. До 15 часа имахме свободно време да разгледаме столицата и да снимаме. И ако в началото ни се струваше, че 5 часа са предостатъчно време да се налюбуваме на града, то накрая се оказа, че трябва почти да тичаме, за да стигнем навреме на гарата, където беше сборния пункт. На гарата се запознахме и с тримата участници от Испания. Буквално минути преди влакът да потегли, успяхме да се качим и ние Потеглихме към Ceske Budjovice.

Три часа по-късно пристигнахме в града, където ни чакаха и стафвете заедно с останалите участници. Багажа ни беше откаран към хижата, където щеше да се поведе самият семинар, а ние останахме в града. Вече се беше стъмнило, но това не попречи да ни разведат из града и да ни покажат различни забележителности и интересни места. Имаше 1 – 2 игри, чиято цел беше да работим заедно, за да се справим. Имаше малко проблеми с организацията, но пък доста си позабавлявахме
Осигурена ни беше вечеря в една малка кръчмичка. Имахме възможност да се опознаем и да си поговорим . Оказа се, че някои вече се познават от подобен интернационален семинар провел се в Македония около 2 седмици преди този.
Към 22 вечерта се натоварихме на един автобус за към скаутската хижа Švýcarský dùm, която се намираше сред природата близо до едно езеро. Малко се поозорихме докато се изкачим до хижата с препълнени кореми Аз лично много харесах атмосферата в хижата. Главната зала беше украсена със есенни листа, шишарки и просто изглеждаше уютничко. Събрахме се около масата и официално ни приветстваха и така да се каже – семинара беше открит
На горния етаж имаше подредени матраци, където щяхме да спим. Занесохме си багажа и всеки беше свободен да прави каквото иска стига да не пречи на другите да спят.

Петък 20.10 —> моят рожден ден
• 8:00 Събуждане – будеха ни с музика
• 9:00-10:30 След закуска имахме игри, за да се поопознаем по-добре. Всеки трябваше да каже по нещо за себе си. Играхме и доста игри с цел да си запомним имената. За щастие за хора като мен, които има проблеми с помненето на имена, всеки от участничите имаше щипка с името си
• 10:30-11:00 Нещо като почивчица – на една масичка бяха наредени разни сладки неща за похапване и чай или кафе.
• 11:00-12:45 Имахме нещо като лекция а после и дискусия за различните култури по света, какво всъщност значи понятието култура. Играхме и една игра, в която бяхме разделени на 4 различни държави (измислени) и всеки от нас имаше някаква длъжност – президент, строител, гражданин и тн. Бяха ни дали карта с нарисувани 4те държави и нашата цел беше да построим пътища за към всяка държава, но да се съобразим със замърсяването на природата, от къде точно ще минават пътищата, как ще е най- евтино и тн. Беше интересно да се види как някои успяваха да стигнат до консенсус, а други имаха разногласия помежду си, а без мнозинство в гласуването, президентът не можеше да нареди да се построи каквото и да е било. Като цяло целта на играта беше да симулира до някаква степен истинския живот. Определено ми хареса и се замислих над разни неща
• 13:00-14:30 Чакаше ни вкусен обяд, който се готвеше в хижата от едно момиче от стафовете. Там където обядвахме имаше закачена голяма карта на Европа и ни помолиха всеки от нас да си залепи едно листче с името и града от където е на държавата от където идва. Беше доста добра идея – имаше листчета по доста места на картата. Всъщност на семинара имаше представители от повече страни отколкото беше обявено в началото: Чехия (разбира се ) Словакия, България, Нидерландия, Дания, Испания, Италия, Литва и Македония.
• 14:30-16:00 Това беше времето за снимане – заведоха ни до едно прелестно местенце с водоподче близо до хижите. Там играхме разни весели игри разделени по отбори. За всяка спечелена игра получавахме парчета от един пъзел, който трябваше да наредим, за да прочетем историята на местността, в която се намираме.
• 16:00-17:00 Когато се прибрахме ни показаха презентация за Фотографията, различните видове снимки и всеки, които искаше можеше да покаже някои от снимките, които е направил и да ги обсъдим.
• 17:00-17:30 Отново почивчица с разни сладкишчета и нещо за пиене
• 17:30-19:00 После се върнахме в главната стая (както аз я наричам), където имахме лекция за Граждани на Европа, но не ставаше дума само за Европейския съюз. Всъщност дискутирахме това, че всеки живеещ в Европа (без задължително държавата от която е, да е в Европейския съюз) е гражданин на Европа. Гороихме за гражданството като такова, как ние самите го разбираме и какво е то за нас.
• 19:00-20:30 Подготвяхме се за Интернационалната вечер. Всеки трябваше да приготви своя маса (или кътче от маса ) с това което е донесъл от своята страна – материали, храна, напитки, картички, сувенири – с една дума, кой каквото има Общо взето рязахме, мазахме, украсявахме и се смяхме.
• 20:30-24:00 Дойде и дългоочаквания момент, тоест вечер Всички бяхме с униформи. Всяка от държавите беше подготвила презентация, с която да се представи. Беше наистина интересно, всички се бяха постарали и разказваха доста любопитни неща. За съжаление нямаше много време, така, че някои трябваше да посъкратят презентациите си. Всеки можеше да си вземе от всички предложени вкусотийки (и не чак толкова вкусни неща), както и да пийне от напитките. Ние (българите) бяхме донесли баница със сирене, баница с тиква, лютеница, сушеница, сирене и червено вино. Сиренето и червеното вино особено се радваха на голям интерес Не знам за другите, но аз преядох от всичките неща, които ми бяха предложени да опитам
След като презентациите завършиха, започна купона Беше много весело. Както се казва по приказките, цяла нощ яли пили и се веселили и танцували Някои май с легнаха в ранни зори
Събота 21.10
• 8:00 събуждане пак с музика, но повечето едва се вдигнаха На закуска доядохме останалите неща от Интернационалната вечер
• 9:00-10:30 Представиха ни презентация за европейската кампания “All Different All Еqual”, която в България е с името „Всички различни, всички равни”. Накратко идеите на тази международна кампания са да запознаят младите хора с техните права, да се разшири борбата срещу расизма и нетърпимостта. Играхме и няколко игри – “Групи и задачи”, бяхме разделени на няколко групи, с различен брои участници във всяка, с различен полов състав (тоест нямаше равенство – примерно 3 момичета на 3 момчета) и естествено родните ни езици бяха различни, а всеки от нас владееше английски на различно ниво. Бяха ни поставени две различни задачи. Целта на играта беше да покаже как в едни случай да работиш в група ти помага, но в други е пречка. След това обсъждахме “групата” като такава – как хората принадлежат към различни групи и общности, различните неща, в които човек може да се чувства част, един вид “член” или “участник”.
Другата игра се казваше “Направи крачка напред”. Идеята на тази игра беше участниците да се поставят на мястото на някой друг, да се опитат да си представят какво е да бъдеш някой друг в обществото, в което живее. И макар, че това беше само игра ясно се видя, че за съжаление хората нямат еднакъв старт в живота. И как средата, в която живеят (семейството, обществото, на кое стъпало в йерархията си, вярванията, с които са израснали) може както да ти помагат, така и да ти пречат да правиш “крачка напред” . В повечето случай е въпрос на късмет къде ще се родиш. Тази игра определено най-много ме заинтригува, защото ме накара да си замисля над неща, за които на съм се давала реална сметка преди. И след нея също последва дискусия за проблемите, които засягаше тази “игра”. Говорехме и за стереотипите, и дали те са лоши или всъщност понякога могат да ни помогнат.
• 10:30-11:00 Последната ни почивчица със сладкишчета и чай или кафе. Играхме една малко мазохистична игра, за разбуждане или кой знае за какво ))
• 11:00-12:30 Имахе време за още снимки в местността. Беше наистина много красиво и цветно. Не случайно бяха кръстили семинара “Цветовете на Есента”.
• 12:30-13:30 Обяд. Последния . Много е весило когато всички се съберат да ядат заедно на една голяма маса
• 14:45 – 21:00 Имахме организирана екскурзийка до един град Cesky Krumlov на около 2 часа от нашата хижичка. Почти целия ден прекарахме там. Имахме възможност да разгледаме замъка, който е един от паметниците на UNESCO. Дадоха ни и свободно време да се разходим и да разгледаме града, магазинчетата, да снимаме – с една дума на кой каквото му душа иска
• 19:00-21:00 Имахме осигурена вечеря в едно уютничко заведение с грамадни порции. Това беше и последната ни вечер от семинара Преди да си тръгнем всеки от участниците имаше така наречения “свой момент”. Всеки трябваше да запали една клечка кибрит и докато пламачето гори да каже нещо на останалите – каквото му хрумне. Беше много задушевен момент Макар, че бяхме там само от два дена, всички доста добре се разбирахме и бяхме намерили общ език. Бяхме като едно голямо семейство
На връщане в автобуса имаше увеселителна програма В хижата се прибрахме доста късно и някои си легнаха малко след това. На следващия ден всички ги чакаше път. И всеки щеше да тръгне, за мястото, от където беше дошъл.
Неделя 22.10
За съжаление българската част от участниците (демек ние) трябваше много рано да тръгнем за Прага, за да хванем самолета си за България. Така че не бяхме до абсолютния край на семинара.
В България кацнахме към обяд, малко изморени, но определено доволни от изминалите 2 – 3 дни
Аз лично съм много щастлива, че имах възможност да участвам в този семинар. Научих нови неща не само за другите култури и хора, но и за мен самата.
И макар, че имаше малки проблеми с организацията, времето и с комуникирането, хората, които организираха този семинар, както и международните стафове, наистина се бяха потрудили и вложили много от себе си в осъществяването му. А труда трябва да се уважава.
Цялата идея на семинара беше добра и имаше доста креативни идеи. Едно от нещата, които най-много ми харесаха, бяха игрите. Аз лично обичам да уча чрез игри
Обстановката и атмосферата, която се създаде беше много приятелска и предразполагаща. Беше интересно да се запознаеш с много нови хора от различни страни и да намериш начин да общуваш с тях Дали да обсъждате някакъв проблем или просто да се смеете заедно Хубаво е да видиш толкова усмихнати и млади (по душа) хора изпълнени с ентусиазъм.
Нещата наистина могат да се случат!

П.П. Получихме съобщение – лодчица (ако някой искаше да каже нещо на някого, можеше да го напише на една от хартиените лодчици, които бяха закачени на една греда), което гласеше: “For all Bulgarians your ЛЮТЕНИЦА is very mega super hi-fi good sauce “ хехе.

За повече информация и снимки можете да посетите сайта на семинара
http://www.cota.wz.cz
Благодаря за вниманието!

Скаутски поздрави
Йелена Остоич,
СК „Кафяв мечок” – София

7-мо национално джамборе (с международно участие) “Find Yourself” („Открий себе си”), Ниш – Сърбия, 21 – 31.07.2006

Jelena — Thu, 03 Aug 2006 19:57:35 +0000

Здравейте Аз съм Йелена от скаутски клуб “Кафяв Мечок” – София. Това лято имах прекрасната възможност да посетя няколко скаутски лагера – включително и в чужбена. Ще ви разкажа за един от тях – 7-мото Интернационално Джамборе в Сърбия, което се проведе от 21 до 31 юли (2006) в Ниш.
Някъде май месец разбрахме, че края на юли ще има интернационален лагер в Ниш (Сърбия). В началото нямахме много информация. Но с приближаването на датата се разбраха и точните дати, каква ще е таксата за участие, какво трябва да си носим и т.н. Като замисъл всичко звучеше много добре. Очакваха се около 3000 скаути от цяла Европа. Явно щеше да бъде нещо голямо, още повече, че в последствие разбрахме, че само от Обединеното Кралство ще има около 300 участника. Главната цел беше да се презентрира Световното Джамборе догодина по случай 100 годишнината от създаването на скаутското движение. Звучеше като лагер, който не е за изпускане

Но имаше един хич немаловажен проблем – високата такса за участие. Да си го кажем направо –малко хора бяха склонни да дадат толкова пари за лагер в Събрия, а и повечето от нашите скаути (включително и аз) преди по-малко от 2 седмици се бяхме върнали от лагер в Турция. А от 3 август до 13ти щеше да се проведе и нашия Национален лагер, който макар и със символична такса не беше без пари
Така дните си минаваха без никаква яснота по въпроса за нашето участие на това джамборе.
Около 13 – 14 юли получихме майл от някои от Английските скаути, които щяха да участват в лагера. Те ни молеха ако можем да помогнем на няколко техни групи, които щяха да минат през София на път за Ниш – да им дадем информация за цените и начините за превоз от София до Ниш, както и ако можем да разведем една група из столицата, защото щяха да имат доста свободно време до автобуса им за Сърбия. Естествено всички знаем колко са услужливи скаутите и винаги готови да помогнат веднага се разпределихме, кой коя група може да поеме. Обстоятелствата се стекоха така, че Деян и аз поехме най-голямата група от 16 човека, която искаше развеждане.:) Посрещнахме ги на летището (действето се развива между 15:30 и 16:30)– униформени и с връзки, разбира се Оказа се, че на нашето мило софийско летище няма гардероб – така че се наложи да проявим находчивост. И слава богу намерихме решение къде ще приютим багажа докато се разхождаме из София Мога да кажа, че това беше най непритенциозната група “туристи”, която съм водила (не че съм развеждала много – да не кажа почти никой ) Но нямахме проблеми с цепене на групата и претенции едни да искат наляво, други надясно – те се радваха на всичко Показахме им разни паметници на културата, църкви и НДК . Повечето хора ни зяпаха като извънземни…. жалко за тях – не знаят какво прекрасно нещо е скаутството . Но както казва Деян – техен проблем Повечето от английските скаути (на възраст между 15 и 19) най се впечатлиха от скейтбордистите пред НДК и многото графити )) Заведохме ги и да пробват нещо традиционно от нашата кухня, после всички хапнахме и сладолед. Около 11 вечерта вече бяхме обратно на летището. Около 1:30 се очакваха да пристигнат още около 70 скаути и 2 автобуса да ги откарат в лагера в Ниш. Ние останахме до края, за да се уверим, че всичко е наред и са потеглили. Вкъщи се прибрах в 3 – и веднага заспах. Беше много хубаво, че се запознахме с някои от участниците още преди самия лагер. Както се казва – вече имахме връзки Но всъщност то още дори не се знаеше дали въобще ще ходим
Честно казано в един момент изглеждаше, че всичко възможно се случва само и само да попречи събирането на патрул от България. Но човек никога не трябва да губи надежда – в крайна сметка буквално ден преди лагера се разбра, че въпреки всичко – отиваме. Бяхме само 3ма – малко , но от сърце както се казва
И така на 21 юли по обяд бяхме на гарата – брат ми Душан, и аз – чакайки Мими, която за малко да изпусне влака Но за щастие тя дойде и успяхме да се качим благополучно и чак да си намерим места
Пътя ни се удължи (както се и очасваше) и вместо в 4 без нещо сръбско време, пристигнахме 6 и нещо. Но поне не ни беше много скучно в купето – получихме ценна информация как се прекарват нелегално стоки през границата – и най-вече цигари Но това е друга история. Да се върна на нашата.
На гарата ни чакаха 2 момичета, които ни заведоха до мястото, където беше поместен лагера – голям парк на име “Бубан” (което на български значи “барабан”). Доста голям парк пълен със зеленинка и дървета. Според мен прекрасно място за лагер – и въпреки, че беше топло, дърветата правеха много приятна шарена сянка
С идването си отидохме в главния щаб, за да си платим таксата и получихме в замяна – тениска на лагера, легерни връзки, нашивка, карта за идентичност (в която щяха и да се отбелязват активностите на които сме били), на какво да си я закачим , а по-късно получихме и карта на целия лагер – кое къде се намира + полезна информация за лагера и Ниш + и карта на самия град. Доста добре беше направена тази така наречена пътеводител.
Целия лагера беше разделен на 6 подлагера (с имена на различни дървета; всеки подлагери имеше средно между 150 – 200 човека) и един отделен за стафовете. Ние бяхме настанени в последния 6ти подлагер (заедно със скаути от Румъния, Македония, Англия, Словения и различни градове от Сърбия). Честно казано не бяхме много въудушевени от мястото, което ни предоставиха, за да си опънем палатките – цялото беше обрасло в разни траволяци и клонки. Бая време ни трябваше, за да поразчистим пространството. Но някак си беше и забавно . Когато опънахме и втората палатка вече се беше стъмнило и беше време за вечеря. А да , в цената беше включено и закуска, обяд и вечеря – редиш се на една много дълга опашка и ако не си от щастливците в началото, зареждаш се с хипер голямо търпение и чакаш, като се надяваш да не умреш от глад приди да ти дойде реда
Та на тази наша първа вечеря видяхме, че македонците от Велес, с които се бяхме запознали преди две години на една художествена колония за скаути пак в Сърбия, бяха дошли на лагера. Бахме много приятно изненадани, защото не знаехме, че и те ще бъдат там, отгоре на всичко в нашия подлагер.
Следващия ден 22ри вечерта беше официалното откриване на джамборето. Събрахме се в центъра на парка Бубан, където имаше амфитеатър. Когато ние пристигнахме беше почти пълно – за пръв път виждах толкова скаути на едно място – около 2000 човека. В задната част на сцената имаше представител от всеки клуб (държава) държащ знамето на клуба си (държавата си). Там беше и Мими разбира се с българския флаг . Церемонията по откриването не беше никак лоша. Започна с химна на Сърбия и вдигане на знамето. Тоава беше 7то Национално (което всъщност си беше интернационално) Джамборе в Сърбия, което носеше името “Намери Себе си” – най-голямо по мащаб правено до тогава и с най-много чуждестранни гости/участници – имаше скаути от Гърция, Румъния, Македония, Шотландия, Англия, Уелс, Малта, Люксембург, Италия, Канада, Словения, Босна и Херцеговина, Черна Гора и от почти всички градове от Сърбия (май изпуснах някоя, дано не се сърди ). След онези малко досадни, но задължителни речи и благодарности имаше и забавна програма с танци и песни.
От следващя ден почваха дейностите. Всеки ден всеки подлагер имаше дейности на различни места, така че трудно можехме да се засичаме с другите през деня. Англичаните, които бях развеждала из София, бяха настанени в 3ти подлагер, така че за съжаление и с тях не се засичах много често За някои от дейностите прекарвахме почти целия ден извън лагера. План-програмата за нашия подлагер беше следната:
23ти – Десет минути преди тръгването ни съобщиха, че ще име нещо като излет до някаква си Йелащничка клисура Уж щяхме да посетим и някакъв манастир, но в последния момент го бяха отказали, та се задоволихме да видим най-старогто дърво в района, за което се носели доста легенди. Така наречения поход, не че беше дълъг или труден, но жегата направо беше убийствена, а като се спираше до някакви чешми за вода, чакахме бая време – все пак си представете как се ходи с още около 120 човека и всичките искат да си напълнят вода Разказаха ни и за някакви лечебни растения и за някаква билка, която виреела само в този район, но така и не запомних името на нищо. Не че не превеждаха на английски, но все пак, личеше си че малко претупват работата След похода се върнахме там където ни бяха оставили автобусите – до едно поточе. Приятно и прохладно местенце, но ако си нямаш работа може да ти бъде и досадно Там седяхме бая време – почти цели ден. По едно време дойде един алпинист и ни демонстрира спускане от скала. После от по-големите (на лагера имаше участници и от по 8 години все пак), който искаше можеше да се пробва и да се спусне. Към 18 ни върнаха в лагера.
Като цяло не беше лошо запланувано, но някак си не успяха да го осъществят както го бяха намислили. Но все пак беше първи ден, та им простихме ))) Шегувам се.
24ти – дейности на територията на парка Бубан (креативност, което включваше – ръчни изделия: плетене, бродиране, рисуване, работа с глина, правене на гривнички, куклички и тн, Първа помощ и вероучение) И този ден организацията малко куцаше, но все пак успяхме да обиколем почти всичко и да си съберем необходимите потписи Пък и бабата , която ни показа как се бродира беше много мила женица
Ако не се лъжа тази вечер имаше караоке конкурс – естествено съдийте бяха подкупени и се знаеше кои ще победят. Но поне си го признаха )) Но иначе беше доста забавно и наистина се забавлявахме
25ти – дейности в един от парковете в Ниш – “Чаир”. Една малка група обаче можеше да отиде първо в една конна база и естествено нашата малка и скромна българска групичка се намърда в нея . Беше хубаво – видяхме най-различни по големина и цвят кончета, погалихме ги , дадохме им да ядат, снимахме се и естествено всички имаха възможност да пояздат малко един от конете.За съжаление нямахме много време, но все пак бяхме доволни и на 1 – 2 кръкчета. И да ви кажа – това дето го гледате по филмите са измислици – няма такова нещо като да се качиш за пръв път на гърба на коня и да го яздиш, като че ли си правил това цял живот. Ако не си ездач бая се друса и трябва да се стараеш да не тупнеш на земята
Дейностите в парка бяха до 13 часа, а ние стигнахме там около час преди края. Така че нямахме кой знае каква възможност да се включим в активностите – имаше сигнализация със знаменца, връзване на възли, игра с думи, някакъв пъзел, интересно поднесени лекции за вредата от тютюнопушенето и наркотиците. До колкото разбрахме имаше и още няколко дейности, с полицията и за безопасността, но те бяха свършили приди ние да пристигнем в парка.
Следобед в Бубан имахме свободни активности.
26ти беше по-специален ден -така наречения “Ден на приятелството”. Също така беше отворен ден за посетители и медии. Участниците навършили 18 години можеха да дарят кръв. Бях една от мераклийките Даже ми дадоха и пликче с шоколадче, сокче, тениска, тефтерче химикалка и стига толкова )
До обяд имахме някакви игри (които принципно ги правят със състезателен характер в Сърбия). Следобеда имаше така наречения “Информационене Булевард” , на който всеки клуб (държава) можеше да си направи павилион и да представи нещо характерно за клуба си (страната си). Беше доста интересно и забавно. Особено да пробваме разни гозби и то на аванта ))). Докато разглеждахме се запознахме с още скаути от другите подлагери.
27ми – прекарахме още един ден извън лагера. Ходихме на “Облачинското езеро”. Имаше наистина доста дейности: риболов, плуване за напреднали и начинаещи, правене на лодки макетчета, правене на сал, игри в пясъка (баскетбол и волейбол), игри във водата, каяк, кану, гребане в гумена лодка. Трябваше да има и каране на колела, но явно още имаха проблеми с някои организионни неща Всеки получи карта на мястото с отбелязаните дейности и къде ще се проведат.
Ние успяхме да се запишем за правенето на сала (заедно с едни англичани), който после се оказа, че трябва да изпробваме в риални условия Аз си останах на сухичко – нали все пак някой трябваше да снима Но изглеждаше забавно и макро Следващата ни дейност в списъка беше гребане в гумената лодка. Това беше още по-весело, но и леко изморително. Човекът, който отговаряше за тази активност беше много печен (и в преносния и в буквалния смисъл, беше доста загорял от слънцето ) Непрекъснато пускаше разни лафчета, даже се стараеше да дпревежда и на английски за английската част от екипажа, но явно западно европейците не схващат много балканския хумур Ние обаче бая се посмяхме тогава
После отидохме да правим лодчици. По едно време трябваше да се наредим на опашката за обяд. След като се наядохме решихме, че ни мързи да играем волейбол и отидохме да си довършим лодчеците – даже успяхме да ги боядисаме и да изсъхнат.
Мога да кажа, че този ден беше един от най-хубавите. Не само за нас – всички изглеждаха много доволни Най-накрая нещата почнаха да вървят по-гладко с организацията
Вечерта имаше забавна програма на амфитеатъра – 1ви и 2ри подлагер бяха подготвили разни танци, песни скетчове и т.н.
28ми – по програма сутринта имахме дейности в Бубан. Този ден от нашия подлагер трябваше да се събере група и да отиде при кмета на Ниш. Аз бях като представител от нашата Българска група Слушахме някаква реч и стандартните приказки, снимаха ни за весниците и телевизията, а после имаше нещо като шведсак маса – отрупана с разни ядки и плодове. С една от Румънките се пошегувахме, че от толкова дълго време не сме яли свяста храна
Следобед имахме мини екскурзия до разни исторически места. Няма да изпадам в подробности сега, за това което видяхме, така че спокойно . Но като цяло беше ок.
Тази вечер бяха на ред 3ти и 4ти подлагер да се прояват.
29ти (последния ден за активности) до обяд бяхме в крепостта в Ниш. Беше голяма жега Но все пак оживяхме. Стреляхме с голям лък (макар че разбрах, че не съм родена за стрелец, много ме нарадва), гледахме стари апарати за комуникации – телеграфи, телефони и тем подобни Това се водеше в графата “ Наука и Технолоии”, разказваха нещо от Сръбската история и каква е била ролията на крепостта. Заведоха ни и до един концлагер (който беше превърнат в нещо като музей). Можехме да го разгледаме целия и чак да влезем в килиите, където са държали хората.. Разказаха ни най- общо какво са правили в този лагер и каква е била функцията му. Подтискащо местенце…. въпреки жегата ме полазиха тръпки там
Следобеда разгледахме Ниш и се снимахме
Вечерта се проявиха и 5ти и 6ти подлагер
30ти беше свободен ден, можехме да си правим каквото искаме, така да се каже Следобеда се проведе и презентацията за Световното Джамборе в Англия догодина. Целта му най-вече беше да привлече още стафове. Така че беше ориентирано предимно за лица от 17 нагоре. Не че щяха да изгонат някой по-малък де Беше наистина интересно – показаха и кратко филмче от миналогодишното Европейсо Джамборе, което също е било в Англия. Всичко изглеждаше толкова грандиозно и хубаво, така добре организирано. Гледайки филмчето – как хората се смеят, забавляват се , танцуват, готвят, ядат, излежават се и каков ли още не съжалих, че не съм се включила в скаутската организация по-рано. След като свърши презентацията и филмчето излязох от шатрата заредена с много положителни емоции И тогава осъзнах, че всъщност сам щастлива, че все пак съм станала скаут. Цялата идея за скаутството е просто великолепна. Помня как тогава спрях на пътя, огледах се наоколо, а усмивката ми не слизаше от лицето. Намирах се на място с толкова много великолепни и добри хора и то от цяла Европа. И въпреки, че повече от половината от участниците дори не бях и виждала, ги чувствах някак си близки. Тогава ми стана напълно ясно какво значи онази клиширана фраза, че скаутите са едно голямо семейство! Бях щастлива, че въпреки всички трудности успяхме да отидем на този лагер и да се запозная с толкова много нови хора и да преживеем всичко това. Това беше един от онези прекрасни моменти, в които разбираш колко хубав може да бъде живота! Просто бях щастлива, че мога да се насладя на момента и на това, че съм жива (колкото и чалнато да звучи)
Вечерта беше церемонията по закриването на лагера. За малко да пропадне, защото времето се развали и заваля, но в крайна сметка се състоя . Беше хубаво пак всички да се съберат на същото място, както преди 10 дена, когато беше откриването. Но разликата беше, че ако първия път не си знаел нищо и не си познавал никого, то този път почти навсякъде видаше познати лица ) Брат ми – Душан, беше отзад на сцената да държи знамето ни. На всяка държава връчиха плочка от лагера. Помня как казаха “България” и аз малка притеснено излязох на сцената да взема плочката. Знам , че на всички пляскаха, но въпреки това имах чувството, че там някъде има и хора, които не пляскат само, защото така се прави, а защото им е било драго като са чули “България”, защото сигурно са я свързвали с нас – Мими, Душан и мен. Ако преди това за повечето “България” не е значела нищо, то след този лагер вярвам, че не е така (в добрия смисъл на думата де – да не си помислите, че сме се излагали ))
После прожектираха филмче, което са снимали по време на лагера – от строенето на главния вход с името и емблемата на лагера, да края. Между другото някой доста се беше постарал с готините ефектчета
31ви – най-последния ден – разваляне на подлагерите, събиране на нещата и заминаване. Това в най-сбит вид разбира се. Беше някак странно, когато всичко беше развалено и се опразни – нямаше ги палатките, големите шатри, големите маси, на които се хранехме, входа на подлагера (където висяха и знамената) – всичко беше махнато. Имаше само купчинки багаж и хората малко по малко почваха да напускат Бубан
Към 12 на обяд и нашата скромна групичка напусна парка. Взехме си такси до гарата, където пък засякохме Словенците, а на перона видяхме и Македонците, с които уж си бяхм казали чао преди около час и нещо. Оказа се, че техния влак закъснява вече почти с два часа. Горките , нашия закасня само с около 30 минути и когато ние се качихме, те още чакаха.
Е както се и очакваше, вместо в 6, влака ни пристигна 11 вечерта. Отново си бяхме в България. За съжаление, всяко хубаво нещо си има край Атмосверата и хората щяха да ми липсват. Въпреки, че не всичко беше перфектно и имаше доста дупки и проблеми в организацията и изпълнение на заплануваната програма, лагера определено си заслужаваше! (поне според мен). Пък и нали се казваше, че “скаута обича да му е трудно”…или май беше “гадно”?… все тая идеята е ясна .
Но не трябваше да забравяме, че след 3 дни ни чакаше нашия Национален лагер в Попово. Така че, както се казва – купона щеше да продължи
Това е накратко за 7мото (интер)Национално джамборе в Сърбия, град Ниш. “Намери себе си”, с над 2000 участници. Разбира се има и още много неща, които съм пропуснала (може би и нарочно :Р) да спомена.
Колкото и подробно да пиша и да се старая да ви опиша какво беше, няма да успея, защото човек трябва да бъде там и да го изживее сам, за да го разбере Пък и не искам да злоупотребявам с вашето търпение. И без това заслужавате медал, за дето още не сте се предали и сте стигнали до тук. Спокойно – остана съвсем мъничко, честно
Мисля че и 3та, които бяхме там, останахме много доволни. Тези, които не дойдоха, могат само а съжаляват . Научихме много нови неща, видяхме се със стари приятели и се запознахме с нови Надявам се това да не бъде края и да останем във връзка с хората, с които се запознахме. И да продължим да си другаруваме.
Добре де, свършвам преди да ме намразите съвсем Благодаря за вниманието! Благодаря и на хората, който ме изнудиха да напиша това , беше ми приятно отново да се върна в спомените за този прекрасен лагер.

Скаутски поздрав
Йелена Остоич,
СК „Кафяв мечок” – София

Anatolian (Анатолиан) 2006 – Международен скаутски лагер в Турция, 01-08.07.2006

Jelena — Wed, 12 Jul 2006 19:45:36 +0000

Ентусиазирани, заредени с оптимизъм и добро настроение, група софийски скаути от клуб ”Кафяв мечок” потеглиха към търсене на нови знания и приключения в непознатите Азиатски земи на турската ни съседка. Пътят беше дълъг и изтощителен, но никои не се оплакваше, та нали “скаута обича да му е гадно” Докато времето минаваше и сякаш нямаше намерение да спре ние се отдалечавахме от родината и същевременно се приближавахме към мястото, което в продължение на 10 дни щеше да се превърне в наш втори дом. Там щяхме да срещнем нови познати, приятели, да преоткрием старите и най-важното СЕБЕ СИ!
Унесени в мечтата за непознатото ние изведнъж пристигнахме и сега единственото което ни оставаше –беше да съпоставим бляновете с действителността, да се постараем да направим илюзията реалност и не само да вземем от изобилието на тази нова култура, но и да и дадем най-доброто от нас, от българското, да представим България, но не единствено като добри скаути, но и като хора!
След като се настанихме успешно и ни раздадоха подлагерните връзки, които за огромна радост на момчетата бяха целите – чисто розови , изследователския дух в нас нададе глас! Тръгнахме да разглеждаме околността. Имаше много, много палатки, но се очакваше те да станат още повече, гъски с малки патенца, които щъкаха насам-натам, ти създаваха едно необяснимо настроение и усещане за ред, спокойствие, свобода!
Седяхме в лагера и по настояване и по необходимост! Жегата беше нетърпима, слънцето печеше безпощадно и ние си мислихме , че се намираме в някоя пустиня. … Говорейки за високите температури искам да дам един съвет на момчетата, които отиват в тези земи. Мили момчета-колкото и да ви е топло не сваляйте тениските от гърбовете си, защото на втората минута ще дойде някои и съвсем добронамерено ще ви помоли да се облечете, дори и да умирате от жега, просто защото смущавате обществения ред. Да. Това е така и колкото и странно да ни се струва трябва да се съобразим със странностите на останалите, защото за тях това не е просто каприз, а нещо много повече- религия.
Със стечение на времето разгледахме, видяхме доста нови и различни неща, но и се натъкнахме на типичната за нас неорганизираност, неточност и неинформираност. И при тях времето сякаш течеше по по-различен начин, а може би просто нашите часовници все бяха с около 30-40 минути напред . Затова и ни се е струвало, че винаги тръгваме със закъснение. Но пък имаше и доста неща, от които можем да почерпим пример за подражание. Влизайки през портала за този мащабен лагер , на който присъстваха 1800 човека от дясно се виждаха разположени навътре, на длъж и на шир 5 подлагера със стотици палатки, по средата се изнизваше алея- нашата малка търговска уличка, на която човешкото око се спираше върху сергийки с различни скаутски принадлежности. Като започнем от фенерчето и ножчето, минем през термосите и нашивките и стигнем до палатките и спалните чували. Хранителни стоки, задоволяващи вкуса и на най-капризните бяха предлагани от любезни продавачи. Дрехи, обувки, сувенири, импровизирана сладкарничка с най-различни лакомства и не на последно място трябва да отбележим и наличието на току-що приготвени, пресни и топли дюнери. А настъпеше ли нощта всички се запътваха към сцената под която се откриваше зелена поляна, заградена отстрани с ленти, непозволяващи свободното преминаване на лагерниците от другата страна. Там имаше голям воден басейн-езеро, което колкото и хубаво и приветливо да ни се струваше през деня, толкова страшно можеше да се превърне дори и за някой плувец, ако случайно направи една погрешна крачка и падне в него. И в тези късни часове, след изморителния ден, хората отиваха пременени на поляната да потанцуват и да се позабавляват. Нашата импровизирана дискотека събираше всички почитатели на музиката и ги сплотяваше с нейната магическа сила. Осветлението беше добро, а аз имах чувството, че съм отишла на някой събор, където народа излизаше, за да се повесели, пазарува и види с познати.
Ооо…забравих да спомена освен всички магазинчета имаше и стол, в който можеше да се храниш. Радвахме се на изобилието и разнообразието, пазарувайки не със стандартните турски лири, а с “Галакси”-хартиени пари, направени специално за лагера. В скаутската банка си обменяхме USD, EURO, TRL за нестандартните банкноти и после купувахме на воля!
Нощта постепенно отстъпваше място на деня, през който ни чакаха много вълнуващи срещи и места! (За да бъда максимално честна ще ви кажа едно-това не беше типичния лагер, които изниква пред съзнанието на повечето от нас, наситен със скаутски дейности! Не! Това беше по скоро една почивка, екскурзия, на която се бяха събрали много скаути от различни градове и страни.)
Посетихме плажове и местности, които ни омайваха с типичната ориенталска загадъчност и феерия от красиви багри, големи поддържани палми, цветни алеи, пясък и вода! Домакините се грижиха за нашия комфорт. Дейности имаше както за по-мързеливите, така и за нахъсаните с много дух търсачи на силните усещания! Е, и ние не бяхме от съвсем ленивите безпроблемно изкачихме стената за катерене, която се изправи пред нас. Някои решиха да карат колело в продължение на 1ч. под парещите лъчи на юлското слънце или да разгледат турския запас от военни изтребители. А по-големите мечтатели, членуващи в кръжока “направи си сам” се заеха с не леката задача да изработят със собствените си ръце макетни самолетчета, с които да полетят в облаците и да се порадват от страни на всички земни красоти . Е това хич не бяха единствените занимания- имаше още сафари с трактори, воден футбол, турнири по волейбол, обучение на млади таланти в областта на изобразителното изкуство и музиката, ориентиране, походи и още много, разнообразни и забавни неща! Човек не можеше да посети всичките, но имаше възможността да си избере тези, които му се струваха най-интересни и да вземе участие в тях. От нас не се изискваше много- само трябваше да се забавляваме и с усмивките си да правим щастливи и хората около нас!
Имахме възможността да преживеем и една мини бурийка в откритите води на обширното езеро! Водния съд, с който плавахме, се клатушкаше наляво и надясно, едрите капки дъжд обсипваха загорелите ни от слънцето тела, които сега стоически издържаха на не лекия вятър! В този момент всеки гледаше да се сгуши в някой-като мишле търсещо малко топлина. Бяхме смешна картинка, но не и отчайваща, защото горещата ни кръв и в този момент не ни остави! Запяхме…всеки както и каквото може и така задружно пропъдихме първоначалната паника, студа и облаците от небето! Сякаш щастливо от мъдрото решение което бяхме взели, да се забавляваме каквото и да става, слънцето пак ни се усмихна от синия небосклон. Сега то озаряваше не само земята, но и нашите мисли. Ние бяхме едно- турци, пакистанци и българи, хора от различни държави, но водени от еднакви инстинкти и желанието да се насладим на живота, на красотата, която ни заобикаля и да я запазим такава-истинска, непокътната и неповторима! След това незабравимо преживяване се къпахме в кални бани и горещ минерален басейн. Удовлетворени се завърнахме в лагера, можехме да си отпочинем, да пием нещо в направеното за нас кафене, докато гледаме футболните полуфинали или да се поровим в дебрите на нета, защото както сигурно се досетихте имаше и интернет-кафе:).
Постепенно се изнизваха дните. Колкото повече наближаваше края, толкова повече не ни се тръгваше. Но преди да кажем “чао” на всичко и на всички трябваше да представим България през вечерта на таланта! Не е нужно да ви заблуждавам-колкото и контактни да бяхме не успяхме да се запознаем с всички и по този начин да ги убедим не с думи, а с поведение колко прекрасни хора ражда нашата родина. Е, затова пък имахме тази вечер, през която можехме да се изявим . След като “друснахме” едно хубаво дунавско хоро и всички чуха разтърсващото изпълнение на тежка народна песен излизаща с безкрайна любов от дълбините на Деяновото сърце се чуха порои от възторжени ръкопляскания! Това беше! Харесаха ни! Мисията бе изпълнена! Обиквайки нас тези познати и непознати хора обикваха цяла един народ, защото в този момент ние бяхме посланиците на страната ни!
Преди да отпътуваме направихме импровизирани павилиони. На нашия се виждаха картички с различни кътчета от родината ни, розови мускалчета, таратор, яйца по панагюрски и червено вино. Знамето ни се развяваше гордо зад гърбовете ни и привличаше хората, желаещи да се снимат с него!
Всичко вървеше прекрасно, защото ние успяхме да превърнем и дефектите в ефекти! Да загърбим някой от проявите на дезорганизираност и да се забавляваме. Носейки се под въздействието на грандиозното авиошоу, организирано специално за нас и хилядите незабравими минути, способни да стопят сърцето и на най-студения човек ние стигнахме до края!
Затварянето беше неповторимо! Гледайки добре подбрани снимки от лагера всеки от нас се отнесе в един друг свят. Преживя всичко отначало. Спомни си, но не само хората с които се беше запознал и нещата, които беше преживял, а усещането от това да си скаут! Да бъдеш едно със всички. Какви щастливци сме, че имаме възможността да погледнем по този начин на света! Зароди се сълза-бистра и чиста, като нашите чувства, като нашите сърца! Щастлива, искряща водичка забули очите ми. Не тъжах, че си тръгвам, а се радвах че съм била част от това. Не скърбях, че се разделям,а че наистина имам с какво и с кого да се разделя! Какво по-хубаво от това да знаеш, че има за какво да живееш, че можеш да се насладиш на радостта от преживяното и да знаеш, че за толкова малко време си започнал да значиш нещо за някого там.
Събрахме си багажа! Сбогувахме се! Пожелахме си това да не е края, да има още подобни лагери, които да радват малки и големи! Да, отпътувахме! Това беше края на “Anatolian 2006”, но и началото на едни бъдещи контакти с хората, които направиха действителността като една сбъдната детска мечта!

Мирослава Филипова по-позната като Мими ,
СК „Кафяв мечок” – София